Снощи, се зачетох в статиите на Чушкопек, и Voxy  които ме успокоиха малко че не съм превъртял съвсеми че мнозина мислим за едно и също нещо по почти един и същ начин.

Една седмица преди финала на Евровизия, дадох коментара си и прогнозата за резултата в сайта elitno.com. като казах кой може да спечели и без да искам, уцелих. Пет дни по-късно, само ден преди финала срещнах случайно и брата на Краси Аврамов –Деян на една бензиностанция на път за Пловдив. Брат му е страшен пич и железен мъжкар, с който сме много добри приятели. Не го бях виждал повече от седем години, защото непрекъснато пътува по света. От него разбрах, че брат му ще участва и единственото което го попитах, беше:

“ За какво му е на Краси тази Евровизия?”

Това ми е един от трудните материали който съм започвал, но ще се опитам да го спася някак си. Труден е, защото се познавам лично и съм работил от години със почти всички живи екземпляри на българския шоу-бизнес, което ми връзва ръцете и езика да съм до крайност откровен. Става дума за двете страни на барикадата във войната за шибаната Евровизия, която направи така, че отново да изплуват лайната на цяла плеяда претенденти за слава. Няма никакво значение, дали харесвам или не харесвам парчето на Краси Аврамов. Не ме интересува особено и самата Евровизия, нито дали е гласувано с предплатени карти като преди години с група Каффе. Издразни ме по-скоро това, как хора от същата гилдия се изтъпаниха по всички възможни медии да плюят срещу свой колега, стигайки до най-ниската точка на изразяване. Огромни усти на негодувание отвориха дори хора, които ги е нямало на картата, когато същият този Красимир пееше в Античния театър и в “Мис Макси Шоу”, малко преди да издаде албума си “Silent Voices”и да замине за САЩ. Всичките тези негови колеги, не разбраха простата истина, че една гилдия колкото и малка и жалка да е, трябва да се подържа или да запази достойно мълчание, когато някой себеподобен се оплеска. По същия начин, преди време ги усраха Каффе и станахме за резил с джафканията между Слави Трифонов и Жокер Медия. После се появи Мариана Попова, която всички я оплюха че е ползвала Азис за совалка и че е фаворит защото правела свирки на Президента. Дийп Зоун и те отнесоха псувните, след като се разбра че вокалистката била щерка на кадър от БНТ. Въобще, който си покажеше муцуната – собствената му гилдия първа му вадеше насраните гащи по медиите и схемите с които е успял да победи. Сигурен съм, че ако беше спечелила и Поли Генова, с която работихме заедно и знам каква брилянтна певица е, щяха да я смачкат или че парчето й приличало на миналогодишното на Дима Билан, или че е дъщеря на известен музикант, близък до комисията.
Тези неща, никога не са се случвали в старата гвардия артисти и певци. Те също си имаха търкания, но пред хората бяха един зад друг, рамо до рамо срещу общия враг. Точно поради тази причина, зад Аврамов застава да му помага с беквокали не да речем, Лейди Би а Петя Буюклиева. Днешните звезди-лилипути са единни само когато трябва да скочат срещу някой себеподобен. Никой от днешните ни анимационни герои няма да стигне класата и опита на старата школа, защото няма приемственост, няма сърце, няма глас, няма дупе. Няма гилдия, няма шоу-бизнес! Има една нова реколта шушумиги, които са си проснали да съхнат насраните гащи на радиатора, за да са им сухи като ходят да ги вадят на поредната жертва, измествайки вниманието от собствения пастет в гащите. От цялата тази жалка и грозна картинка с пеене и гласуване, няма нищо чудно че най-слушаното българско изпълнение по света за всички времена, ще се окаже Кен Лий....

Има една камара архивни неща, които се появяват от някъде и се чудя къде да ги скрия. Ако ги напипа Крис – ще им види сметката за нула време. Точно както направи с всички вестници, снимки и плакати, които съм събирал грижливо, а сега представляват някаква жалка купчина от конфети. Видеокасетките са с извадени ленти, а дисковете с филми на ужасите и рок-музика, събирани като колекции са под килими, канапета, легла и още кой знае къде. Спасението е Интернет, но компютъра и той като гледам, няма да оцелее след третия преинстал на Уиндоус. Тези неща които спасих, ще ги качвам в старите ми публикации, където и без това малцина от вас са се гмуркали толкова назад и толкова на дълбоко. Преди около две години, този блог бе създаден именно с такава първоначална идея – да събирам разни мои неща, които нямам навика да пазя и които знам, че само мен ме касаят. Никой не идваше на гости, а и аз никой не канех, до момента в който не описах първия си разказ от улицата и не заех първата си обществена позиция. Кутията на Пандора се отвори и някой разби ключалката на входната врата. От тогава мина време, замъка се промени и се препълни със стаи за гости. Реших, вместо да ги качвам като нов пост, всичките тези нови/стари спасени материали да ги сложа в стаите които отдавна съм създал точно за тях. В този пост отдолу, ще започна да добавям линковете които са станали готови.
Старите неща и старите спомени, имат нужда само от малко освежаване и проветрение, за да възвърнат цвета и духа на времето си.
Me Myself And I - една от първите публикации. Добавени са още оцелели снимки.
Piranhas - открих и едно интервю по темата за тия зверове. Спомням си, че тогава идваха да ги снимат от Бояна-филмс за някаква сцена, дадохме им сурово месо, но като светнаха прожекторите и те се скриха зад дънера. Въпреки това, ми докараха 150долара хонорар.
Some Papers - получи се малък миш-маш с форматирането и темите, но важното е че започнах да събирам пъзела.
Yellow Brains - Най-накрая й намерих подходяща илюстрация и на тази публикация!
Hillary Duff Video Making - Бая зор видях докато намеря къде да го кача, тъй като в YouTube се оказа, че е твърде голямо и трябва да го режа. Е, десет минути няма да ги режа, та каквото ще да става - решението е Vimeo.iom
Updates to be continued...

Поради някаква причина, в приложението за следене на блога ми, от 78 колеги до този момент, 23-ма от Вас са се оказали блокирани  и сте изчезнали без никаква моя намеса. Отблокирах всички незнайно защо, от какво и как, и ако имате някакви проблеми със следенето, да знаете че не е от мен а от вероятен бъг в приложението. Предполагам, че за да разберете дали сте от блокираните, ще се наложи да проверите  дали аватара и линкът към вашата страница е тук в списъка и ако е изчезнал, да направите нов чек за следенето. Съобщете ми ако и аз съм изчезнал при някой от Вас!

Благодаря на всички!

Понеже съм много отворен и все отлагах, точно в най-големия студ и сняг се наложи да кръстосам града във всичките му краища. Имам такива моменти, в които за един ден отмятам една камара забатачени неща, вадя куп документи от десет различни инстанции в десет различни квартала. Като опре ножа до кокала – няма мърдане и включвам на трета от осем сутринта. 
Първото кафе го пия в колата с още трима приятели, които карат фирмената торта в багажника на служебното Ауди. Ще ме хвърлят до общината и продължават към Люлин. Аз съм на любимото ми място зад шофьора – всичко виждам и контролирам в огледалата за обратно виждане. То, не че има какво да се гледа, защото сме в едно огромно сутрешно задръстване, в което се зяпаме с другите участници в движението около нас.
- Добре беее...Кажете ми тая на мое ляво, от къде пари за тоя Баварец? – подава темата шофьора и всички започват да правят предположения.
- Що бе, мацката може да е шефка на някаква фирма, или да е служебна...
- Абе, ти на мене ли ще ми разправяш? С тия джуки и маникюр – минала е покрай шефката!
Мадамата лови окото, но в един момент се усеща че я зяпат от всички страни, прави една отегчена физиономия и си слага огромните цайси. След това за да ни довърши, лепва на ухото си един телефон-мида, целия в камъни и висящи джунджурии.
- А така! Тури си шлемофона сестро, да не те виждаме и сега вземи да караш! – продължават моите юнаци – Навън сняг и мизерия, тая тъмни очила си плесна! Е от такива стават катастрофите – купят им по една луксозна кола за да могат да им мачкат циците, а тия кифли им мачкат ламарините! Така ли е бе, Пентаграме?
Не ме интересува дали е така. Аз ги зяпам ония от другата ни страна в маршрутката.Стъклата са целите в лига от размазани физиономии, защото вътре сигурно са 50 човека един върху друг. Ако има момичета – до другия светофар докато стигнеме ще са дефлорирани всичките. В този момент на затишие, виждам в задното огледало едно огромно черно чудовище което излиза от пряката зад нас и си лепва муцуната за багажника.
- Пичове, какво е това животно бе? Тук отзад направо се стъмни като за “Лека нощ”?
Всички се обръщат, но виждаме само гумите и част от решетката. Най–светнат е тоя до мене:
- Лексъс баце, ако не се лъжа, е 570-ца. Така като гледам, на гъза отзад си имаме едни 250 хиляди евро. 
- Това си е подвижна гарсониера на два етажа бе?! С хол, трапезария, джакузи, мазе и тераса! 
Тия от маршрутката също се опитват да го гледат, но понеже са с размазани бузи по прозорците– мърдат само с очи. Консерва “Цацарка” – 1001 очички! Светофара светва зелено в далечината и колоната потегляме. Лексъса ни дава няколко метра луфт, но горе на втория етаж не виждам никаква тиква. 
- Абе, тоя зад нас да не е кораба-призрак? 
Никой не ми отговаря, после шофьора се обади сякаш говори на себе си:
- Кво ще видиш... С това Ауди ще му минеме под гърнето с прави ръце.
На следващия светофар се нареждаме отново в познатата конфигурация, само звяра зад нас тръгва късно и ни догонва с мръсна газ, залепвайки се в последния момент за задника ни. Делят ни още само два светофара преди да завием по “Константин Величков”, но на следващото спиране на всички в купето, очите са ни в огледалата. От снега асфалта е като пързалка, но никой не смее да си признае, че и четиримата си мислим за едно и също: Тоя зад нас ще успее ли пак да спре на два сантиметра?
Последен светофар, последни десетина коли преди спасителния завой. Червеното се бави достатъчно дълго, тия отпред не се изтеглят и влизаме като тапа между мантинелата, таксито пред нас и маршрутката в дясно. Гарсониерата зад нас пристига със страшна сила и става все по-голяма в задните огледала. 
- Момчета....тоя много се е засилил и няма да може да спре! – предупреждавам ги в последния момент, за да съм сигурен че всички гледат това, което и аз виждам.
- Как няма да спре бе ..Леле, тая верно не ни гледа.....Излизайте веднага!!!
Като по команда, все едно само това сме чакали, и четиримата изкачаме от колата и отиваме отпред при таксито. В този момент, Лексъса натресе Аудито ни, което от удара си затвори само и четирите врати и тресна таксито. Бакшиша го вкара отзад на един Опел, а той изкара първата кола на кръстовището.
Незнам защо, но винаги когато се случи нещо такова, всички шофьори излизат, разперват ръце и казват: “Какво ста’а бе?!” и започва едно масово свирене с клаксоните за поздрав “Честито”! Единствен този който седеше до мене, се поинтересува първо за тортата, но като видя на какво прилича багажника, се отказа. Близо десет човека се наредихме като почетния ескорт на летището за посрещане на държавен глава. Вратата на Лексъса стоеше затворена и с тъмни стъкла, а стълбичка не се спускаше. Бакшиша като най-нервен, посегна да я отвори и тогава от там се показа едно 40 килограмово девойче. Същите огромни цайси, същите напомпани джуки, същата матрица като онази от Бавареца, само телефонът на ухото й беше без камъни. Ами, криза е – какво да правиш!
- Кво пра’еме сега бе душа?! – разперва пак ръце бакшиша – Глей колко коли ни направи зян!
- Ми, вие що спирате като светна зелено? – измяука виновницата. 
- Кво зелено ма?! Зеленото е сега, а ти ни джасна на червен светофар, спрели! Ти виждаш ли ни въобще през тия очила, а?! Да ни утрепеш ли искаш?! Карането не става с купена книжка моето момиче, кво като са ти дали тоя джип!
- Я не ми казвайте дали ми е купена книжката ако обичате! – фръцна се мацката – Обадила съм се, така че спокойно – ще ви се платят ламарините!Имам си и застраховка! – след което за да се качи обратно на горния етаж, се наложи да вирне крака на шпагат и тресна вратата.
- Ай сиктир, па тая как ни уволни всичките?! Тоя тъпкача, ще да е някой дебел! – констатира бакшиша – Я да се прибираме по колите на топло...
- Господа офицери – включвам се и аз, вадейки качулката на суичъра – за мен беше чест да съм в един екипаж с вас, но ви заебавам! Общината ми е ей там!
На това, хората му казват Deja Vu  след оная история на същото това кръстовище, но нещо хич не съм суеверен. Не и в този момент, не и в този откачен град.
До края на деня, според новините от КАТ в София станаха над 200 катастрофи. Никой не каза, колко жени са взели участие с главна и колко с поддържаща роля..:)

Да бъдеш известен, в повечето случаи е много по-зле от колкото ако никой не те познава. Независимо от това дали една физиономия се е показвала един или един милион пъти, дали си я виждал всеки ден или един път седмично на екран, известният човек е пушечно месо за отстрел. Неизвестният човек може да прави каквото си иска, без никой да бръкне за телефона си и да го снима, освен ако не се съблече някъде чисто гол. Пресен пример за това е от преди около месец, на едно “светско” парти в един дискотечен клуб. Фотографите бяха накацали като гарги сепарето на един треторазреден американски актьор, дошъл да снима у нас за по-евтино. В същото време, само на десет метра от тях в едно друго сепаре, неизвестен нашенец беше изкарал цицата на гаджето си от блузата и я смучеше като близалка. Никой не му направи нито един кадър, нито някой му обърна внимание.
Като за въведение, мисля че е достатъчно. Сега се връщам обратно на улица “Пиротска”, където се засякох с един мой телевизионен колега който още е на екран и затова трябва да му спестя името. За него днешния петък 13-ти наистина беше “фатален”.
Както и преди съм ви казвал, в моя квартал има всичко хубаво и лошо което може да си помисли, да потърси и да намери човек. Аз в случая съм доволен, че и зъболекарските кабинети са също на една пряка от мен, което ме улеснява с прибирането. Да ти вадят нерв и да ти слагат упойка е гадно, но да не си чувстваш половината глава, е още по-гадно а и по–продължително. Дали заради упойката, или защото се загледах по витрините, но излязох на “Пиротска” и налетях право на колегата.
- Здрасти петоъгълна звездо! Кво си издул така горната джука бе? Да нямаш силикон?
- Ти фолуде ли фе? Тофа е от уфойката, фадиха ми нерф! Ти какфо прафиш ф тоя кфартал?
- Да ти пикам аз на гадния квартал! Когато и да дойда в тая част на София – все ям дървото!
- ?????
- Гепиха ме ей в оня бутиковия хотел. Дойдох с една нова колежка сценаристка, не я познаваш, за няколко часа взех стая. На излизане, във фоайето точно слизаме и някакъв гъз, седнал на фотьойлите. Аз не му обръщам внимание, но по едно време като се започна едно святкане, едно щракане... Избяга!
- С какфо те снима? С телефон или камера?
- С професионален апарат беше копеленцето! Нагласихме му се в поза като за списание. Аз точно давах ключовете на рецепцията, а с другата ръка я държах нея. Достатъчно е, какво повече да искаш...
- И сега, да те чакаме на някоя фърва страница да цъфнеш...
- Точно от това ме е най-шубе и незнам какво да правя! Мацето й дреме на шундата, ама аз съм женен и жена ми знаеш къде работи. Ако имаш време, ела ей там да седнем да те черпя едно докато се върне колежката, че отиде някакви обувки тука да гледа. Мене ми се пече яйце на гъза – нашата обувки си търси!
В квартала имаме над трийсет различни по калибър хотели, които са предпочитани именно заради удобството на централната част, където бързо се смесваш с тълпата и няма нужда да ходиш на майната си, където ако те хванат – трудно ще дадеш разумно обяснение. Хотелите са малки и закътани, забити в глухи улички и кооперации. Често можеш да видиш една камара известни хора в тези райони, но никой никога не би могъл да бъде сигурен кой къде отива или от къде се връща.
Уискито и чаят в комбинация, направиха невъзможното и за по-малко от двайсет минути си върнах усета на още една трета от лицето.
- Натопили са те! Ако ме питаш мене, това е рецепционистката или пиколото. Кой беше там като се настанихте? Същата ли е?
- Пиколо нямаше. Никой нямаше, само оная на рецепцията. Какво ти се върти в главата?
- Че сто лева, са си сто лева! Жълтите вестници имат такава уговорка с някои от персонала на хотелите и като се появи някой като тебе–честито! Материал за тях – сто лева и за нея! Много вестници и телевизии започнаха да работят така и плащат за папарашки снимки, а вече плащат и за информация.
- Тая ако ме е нахендрила, ще ходя и ще я разчекна направо отгоре на тезгяха, честно!
- Преди колко време стана тая инфекция?
- Преди-и....един час няма още!
- Я, ми дай ти сто лева и ме изчакай тук да проверя нещо..
Колегата почва да рови по джобовете, но не събира сумата. Не го изчаквам да брои, защото така и така ще му трябват пари да плаща сметката, а аз отивам в хотела. На рецепцията ме посреща приветливо момиче, което може би ме вижда и мене като поредната бъдеща банкнота. Разговорът започва вежливо но фронтално, без заобикалки и без въпроси дали е така или не. Отрича до дупка и сменям в движение тактиката, като го удрям на съвест и съвсем небрежно оставям пет по двайсет. Сто лева са си сто лева. Номерът на телефона го получавам с уговорката, че тя няма да бъде замесвана. По ирония на съдбата, това се оказва номер който имам от години в джиесема и е на бивш моден фотограф. Преквалифицирал се е в папарак, защото модата умря отдавна и сега работи за три вестника на които продава снимки.
- "Божо, здрасти! Да бе-е...изгубихме се, кво да правиш – работа! Виж, обаждам ти се с молба за един колега, дето днеска си го снимал в един хотел! Пич, човека е женен и .....Не бе, знам че това ти е работа и кинти! Изслушай ме.. Искам да му помогна да си я купи снимката и да забравиме инцидента!Да, да си я откупи....Колко? Добре, аз ще му дам номера ти и вие се разберете! Имам ли думата ти, че няма да излезе някъде? О кей, чао!"
Колегата ме чака пред заведението, сценаристката е при него с кутия за обувки, но не ни запознава с нея, а и тя се прави на разсеяна. Бил е с много по-хубави, но сега вече и той не е в първа дивизия с високия рейтинг от преди години. Вместо това, мълчаливо натиска алармата на колата, тя квиква два пъти и се отключва. Момичето без подканяне влиза да го изчака вътре, а той ме поглежда въпросително.
- Дължиш ми сто лева, но като се видим другия път, а сега си запиши ей тоя телефон. Търсиш Божо и те съветвам да не се пазариш за цената.
- Какво иска тоя педал бе, да ме изнудва ли? От кой вестник е тоя боклук?
- Глупендер, ако е искал – сега той щеше да ти търси телефона! Другия месец ще караш с половин заплата, но отърваваш кожата. Едно е да четеш, как хората говорели че чукаш някаква сценаристка–съвсем друго е да се видиш на снимка! Сещаш ли се, колко си се омазал?
- Сещам се само, че това следобедно чукане ще ми излезе половин хилядарка без ботушките и твоите сто лева! Хайде да тръгвам, ще му звънна в колата, пък дано се разберем!
- Ако не се разберете, другия месец Март – 13-ти пак е петък, така че пак заповядай! Ако пак те сгащят някъде в района–свиркай! Сто лева са си сто лева!
- Няма да ти стъпя повече в гадния квартал!
Колата потегли, а последното което видях, бе вирнатият крак на момичето, което си мереше новите ботуши на задната седалка. Повече от ясно е, че на това тъпо копеленце дето дори едно "Мерси" не каза, му виждам очите за последно.

Скъпи съпруже,

Пиша ти това писмо, за да ти кажа, че те напускам. Бях добра съпруга 7 години, но няма с какво да се похваля. Последните две седмици бяха пълен ад. Шефът ти се обади, за да ми каже, че си напуснал работа и това беше последната капка. Миналата седмица, когато се прибра от работа не забеляза, че си бях направила прическа и маникюр, че сготвих любимото ти ядене и дори носех секси бельо. Прибра се, нахрани се за две минути, гледа телевизия и легна да спиш. Дори не ми каза, че ме обичаш и не мe докосна. Или ми изневеряваш, или не ме обичаш, което и да е от двете няма значение.
P.S. Ако се опитваш да ме намериш, недей. С БРАТ ти се преместихме в Западна Вирджиния.
Приятен живот!

Подпис: Бившата ти жена

Отговорът:

Скъпа бивша съпруго,

Твоето писмо е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните години. Наистина бях женен за теб седем години, въпреки че може да поспорим колко добра съпруга си била. Гледам телевизия, за да заглуша постоянното ти мрънкане (но не помага). Наистина забелязах, че си се подстригала миналата седмица. Първата ми мисъл обаче беше, че приличаш на мъж, а майка ми ме е учила “когато не мога да кажа нещо добро, да замълча”. Когато сготви любимото ми ядене, явно си ме объркала с БРАТ ми защото не ям агнешко от седем години. Отидох да спя, защото етикета $49,99 на новото ти бельо още стоеше. Молех се да е съвпадение, че брат ми ми взе $50 назаем същата сутрин. Въпреки всичко това, аз още те обичах и смятах, че може да го преодолеем. Затова, когато разбрах, че съм спечелил 10 милиона долара от тотото, напуснах работа и купих два билета до Ямайка. Когато се прибрах обаче, теб вече те нямаше.
Предполагам, че всичко си има причина. Надявам се да получиш това, което винаги си искала. Адвокатът ми каза, че благодарение на твоето писмо няма да получиш и стотинка от мен.

P.S. Не знам дали съм ти казвал, но брат ми Карл, всъщност е роден Карла. Надявам се това да не е проблем.

Подпис: Червив с пари и Свободен!

Има една порода жени, които са като природни бедствия. Проникват под кожата на мъжа като вирусна чума, изпиват му мозъка, млечния сок и продължават към по-материалните неща, до пълен физически и финансов колапс на донора. Моят братовчед Коко за който съм ви разказвал, налетя около Коледа на едно такова камикадзе носещо нежното име Гери, чифт небесно-сини очи, чифт цици като плондири и греховно дупе за баланс. Всичко това щеше да е прекрасно ако се случваше в Ню Йорк, но понеже София си е едно голямо село – веднага се намериха общи познати които да споделят безценно инфо за лолитката. Дошла от някакво Плевенско селце, Гери се казвала всъшност Гинка, която донесла със себе си един найлонов плик с два чифта бикини, парфюм и три чифта блузи и дънки. Другите пет куфара били тъпкани с амбиция за реализация. Преди наш Коко да отнесе плувката, Гичето успяла да овършее бая народ, като баровците от един чалга-клуб направо ги подкарала по домова книга. Опитахме се да му говориме, но както се очакваше – братовчед ми се разсърди и ни отсвири всичките. Така продължи до миналата вечер, когато Коко имаше рожден ден и нямаше как да не ни покани в любимото си заведение, в което пак бе запазил целия бар. Реално погледнато, не го бях виждал от миналата Коледа и пак реших да отида един час по-рано. Не заварвам нищо ново под слънцето – братовчед ми пак седи на бара сам и успива сервитьорките.
- Ако още си ми сърдит, ти давам подаръка и си тръгвам веднага, да знаеш!
- Луд ли си бе, братчед! Кога съм ти бил сърдит?
- Ами, от средата на декември – до 5 февруари. Заповядай!
Всеки човек започва да остарява, когато годините му надхвърлят номера на обувките които носи. Като му знам акъла, на него и 75-ти номер плавници няма да му помогнат. Коко разгъва подаръка, а аз през това време оглеждам заведението във всички посоки.
- Няма какво да гледаш! – улавя ме Коко – С девойката всичко приключи, скарахме се и няма да дойде.
Аз си мълча, сипвам си лед в чашата и се правя на разсеян. Като ме вижда че нищо няма да го питам, изплюва камъчето сам:
- Виж, ти ме познаваш най-добре колко ми е слаб ангела с тия жени! Това май си е родова черта, ама толкова бой не съм ял за един месец заради никоя жена бе, братчет!
- Това за боя, в преносен смисъл ли го казваш?
- В буквален! Ей на, виж ми рамото и ключицата какви са – що мислиш, не ти дадох да ме прегърнеш?
Рамото му е наистина подуто, но в началото на връзката им, Коко се подувал само в слабините. Денонощен секс, поръчки на храна по домовете, спане, къпане и пак плющене. Гери му съдрала ританките поетапно и безмилостно в спалнята, в кухнята, на масата, под масата, в банята, скачала върху него и той върху нея от надстройката на гардероба, до пълно унищожение и липса на материал.
Проблемите започнали, когато влюбените гълъбчета напуснали след няколко дни полесражението и започнали да се мотаят насам –натам. Гичето се оказала истински магнит за проблеми!
- Първо ме заведе на чалга една вечер, - започва Коко – като се облече с едни лачени миниатюрни дрешки и аз изтръпнах като я видях! Вътре пълно с всякакви хора, аз още не бях намерил къде да се настаниме и тя – право на дансинга! По едно време се обръщам, гледам я нашата се разправя нещо с някаква руса кифла до нея. Както си говореха нос в нос, моята като й шибна един шамар на оная, като се гепиха брадчед за косите....
- Що не я дръпна веднага и да се изнесеш по най-бързия начин?
- Кога да я дръпна? Докато дойда до нея, двете си държат екстеншъните една на друга, а от сепаретата дотърчаха едни глигани и познай кой нокаутираха? След два дена, тамън ми се отвори окото и бях й простил, в един дюнер съм се наредил на касата, Гери се надупила и си оправя ботушите. Не, да кажеш да клекне, ами наведена стои тая лудата! Отзад, сигурно джанката й е била навънка, защото някакъв зад нея такъв пръст й заби, че веднага пак скочих! Хайде пак бой, арабите се разпищяха и стана ебати панаира!
- Много екстремна ще вземе да дойде тая твоята бе, братчед? Да няма керосин в задника?
- Проверил съм – няма, ама слушай да ти доразкажа последните два случая преди да я сиктердосам: В средата на януари ми наду главата да съм й бил купел Йоркширски териер. Изпили ми ушите и в момента в който се навих, ме накара да ходиме с колата чак до Плевен. Там имала познати които продавали.
- Да не са те яли кучетата, или продавачите ти нашокаха репата?
- Не бе, не ме бъзикай сега! Купихме го тоя пумияр и тя знаеш ли как го кръсти? – Луцифер, моля ти се! Тръгваме си и по едно време, иска да спираме да пикае.
- Луцифер ли да го изпикавате?
- Не, тя иска да пишка. Казвам й, задръж още малко, след три километра има бензиностанция – тя не! Докато се разправяме, че няма къде да я скрия насред магистралата, наближихме едно заведение с бира-скара и спрях. Вътре пълно с тираджии и някакви местни алкохолици. Нашата отива в тоалетната,всичко точно и в един момент излиза и вика: „ Абе, селяни прости! Вие с вестници ли се бършете или чакате да изсъхнете? Как може тоалетна хартия да нямате?!” От там, един се изправя и вика: „ Ти на кой викаш селяни ма?!”- и я заля с една чаша. Аз пак влизам в центрофугата заради нея, а тя се заключи в колата с Луцифер и гледа как мене ме правят на парцали. Е, това на рамото ми е от там.
- Ами, честито! И кога ти увря зелката?
- Като ме заведе да ме запознава с техните. Баща й цяла вечер ми обясняваше, какво съкровище съм намерил, а двамата й братя изпиха един бидон ракия и ми обясняваха колко мразят софиянците ама аз трябвало да се докажа, че я заслужавам. Гери отиде да си легне, а аз останах още един час докато се откопча, като казах че отивам до тоалетната. Влязох в стаята при Гери, тя заспала вече, съблякох се и буквално умрях! След няма и пет минути – цялото домочадие нахълта при нас, светнаха лампата и се започна: Абе, келеш! Ти нас за какви ни имаш?! Как можело преди да сме женени да спя при дъщеря им в собствената им къща?! Как не съм ги уважавал, накрая ме напсуваха и аз скочих да се обличам. Мойта и тя скочи, но на двора се сбихме с братята й като за довиждане. Това е положението!
- И като сте се прибрали, си й показал вратата, така ли?
- Нещо такова се получи! През целия път се разправяхме, аз син, подут, карам с една ръка......
- Коко – прекъсвам го – я се обърни и виж кой е на входа, братчед!
На стълбите, гушнала един букет и някакъв плик стои в цялата си прелест „съкровището”. Коко я фиксира, обръща се питащо към мен, но аз само вдигам рамене.
- Прави каквото чувстваш!
Коко става и отива при нея, нещо си казват на два сантиметра един от друг, след което Гери изпуска театрално букета и подаръка, сплита ръце на врата му, а нашия й вкарва такъв език, че имах чувството че върха му се показа отдолу през задника й.
Още ще го бият..

Подготовката на багажа преди поредната обиколка из страната не ми отнема много време, но винаги нещо се оказва забравено в последствие. Имам една камара зареждачки за телефона и още толкова ризи и джинси пръснати по хотелите, които търпеливо ме чакат изпрани и изгладени при следващото настаняване. Вече познавам рецепционистките по малки имена и имам паролите за интернет на поне двайсет хотела из страната. Тъкмо се бях замислил, дали една черна риза не ми се губи и в кой град може да е, когато ми звъннва джиесема. Бандерас. Бре, тоя бандит се появи!
- Абе ей! Да не разговарям с отвъдното? Как така да се сетиш да звъннеш?
- А-а..жив съм! По чужбина малко бръмчах и за това ме нямаше. Слушай, ти нали утре си на купон във Варна? Хайде ако искаш да ходим заедно, тамън да ти покажа каква “Алфа” съм си взел. Страшна пичеловка е! Ще дойдат и още двама, но с друга кола...Румен Дебелия бе, знаеш го! Става ли?
Бандерас е пич, който винаги е живял в конфликт със закона. Работите с които се занимава са пълна мистерия, но нямат нищо общо с графика от девет до пет. Убеден съм, че е раздал снимки с автографи на всички ченгета и надзиратели в страната. Силно вярва, че прилича на Антонио Бандерас и е редовен играч в казината. Като всеки върл комарджия, се появява отнякъде с много пари, после като ги профука – изчезва за неопределено време. Румен Дебелия е същата зодия, макар че приятелството им се крепи само заради необходимостта им един от друг по време на “работа”. Това не ме притеснява особено, но марката на колата с която иска да пътуваме е вече за притеснение – всички които съм познавал с “Алфа Ромео” се изпопребиха като кучета!
-Става! Утре от къде ще тръгне кервана?
- Пред казиното на Мария Луиза в 12 часа. Гледай да си точен, защото ние няма да влизаме и ще те чакаме отпред. Нали помниш, че имаме забрана да влизаме там?
- Знам. В 12 съм отпред. Чао!
В 13:30 успяваме да излезем благополучно от трафика на София и стъпваме на магистралата. Алфата е кърваво-червена, наточена, но все пак си е италианска машина. По-добри са в дизайна и в модата, но са далеч от немците в техниката и прецизността. Зад нас, в един лилав Опел Тигра са се смачкали Румен Дебелия и някакъв друг измамник.
- Бандерас, ако някъде ни спрат ченгетата, само за външен вид ще ни лепнат по 3 години условно! Тия за какво ги влачиш с тебе?
- Имат една работа да свършат в Търново, на път ни е. После малко ще поиграем във Варненските казина ти докато си водиш програмата и се прибираме.
- Ти къде зачезна така, толкова време? Да не са те заключили пак някъде?
- Покрих се малко. Аз също правих турнета по Румъния, Чехия и Гърция. Имах малко ядове с тия главочи отзад, но като ми се издължат – ги отсвирвам! Другия месец съм соло в Швейцария ако отворят границата. Тия будали ако я отворят – ще изпищят на умряло точно след три месеца! Само като си представя, каква сган от мангали, араби, турци и косовски албанци ще ги наводнят. Ще стане като в Италия, Англия и Франция с катуните. Германия на Евровизията. гледа ли ги? Само турски байряци и един немски флаг, няма такъв ташак! Ще им ебат майката на хубавата държава и ще ги научат да се заключват нощно време! Тъпите швейцарци!
- А ти какво ще правиш там?
- Аз купих много хубаво евро, ама вече наоколо е наводнено с него и трябва да се търси ново място. Преди, като мине някой някъде, предупреждаваше останалите за да не изгорят. Сега си траят и ако се натресеш на място дето някой преди тебе ги е пържил – отнасяш хурката заради всички!
-Ясно. Швейцарците изгоряха! А тия двамата отзад за теб ли работят?
- Да, ама понеже не ме слушат, ги закопчаха в Гърция и ми изгоряха стотина бележки от това хубавото евро. 200 евро го взимам по 60-80 лева, а на тия да работят им го отвръзвам по 120 и ми се отчитат. Има и по 100 и по 50 евро мостри, но не са читави и не си струва риска.
- Ебаси бизнеса си хванал! Няма ли да си седнеш на гъза най-после и да спиш спокойно?
- Да бе, да работя някъде за 600 лева заплата! Я, ги питай тия с такава заплата дали спят спокойно? Заеби! Ей сега тука на това OMV ще заредиме, ще хапнем нещо и ще ги изчакаме...
В кафето на бензиностанцията висиме почти един час, а Бандерас си гледа нервно телефона през две минути. Когато накрая звънва, е наточен да им тегли една майна, но вместо това лицето му се изопва и чак се изправя до масата..
- Какво ударихте бе? Къде?.....Хайде после ще говориме! ...Не мога да се връщам да ви взимам, вижте някой да ви метне до OMV.
- Какво е станало?
- Не разбрах точно какво е станало, но някакво животно май са джаснали. Добре, че е нямало ченгета! Пак се усраха тия въшльовци...
След още половин час, двамата герои се изсипват като херния от някаква баничарка и ние излизаме да ги посрещнем. Целите са омацани в кръв и ситни парчета стъкла и вълна, полепнала по дрехите. Смърдят на екарисаж и Бандерас спира на един метър от тях.
- Какво направи бе, Дебел?Какво стана пак? Къде е колата?
- Тая в чейнджа на Техномаркет-а обърна едната бележка, и аз викам, дай да й пробутаме още пет. Тогава от някъде дойдоха някакви и възирахме, щото се размириса. Даже помислихме че ще ни гонят!
- Виждам че се е размирисало, ама с Тиграта какво стана?
- Ми, ние ударихме една ръчка, яко газ и на едно място тръгваме в аварийната лента, защото два рейса карат в лявото платно. Имаше някакво стадо овце от към нашата страна до платното и уплаши ли се, дееба и животното, ама изкочи право пред колата и нямаше на къде...
- Питам те с Опела какво стана бе! Не ми се обяснявай за шибаните овце!
- Не беше овца а овен бе, Бандо! На Опела, нали муцуната му е ниска и направо го хвърлихме на стъклото. С рогата ли го счупи и влезе, ама с колегата направо го гушнахме и с него- та на задната седалка!
- Цялата работа ви е такава! Вие здрави ли сте?
- Нищо ни няма! Малко се понарязахме, ама тоя коч направи курбан в купето. Зарязахме я колата тука на 7-8 километра назад по пътя. Ще звъннеме да кажеме, че е крадена...
- От къде ще звъннеш бе?! От джиесема, на десет километра от колата?! Ти в ред ли си?! Стойте сега тука да купя един найлон вътре, че в тоя вид ще ми направите тапицерията в лайна.
- Да ходиме поне да се измиеме в тоалетните...
- Как ще влезеш в бензиностанцията в тоя вид бе, олигофрен?! Стойте тука и не мърдайте! Ее-ей...цял живот, аман от идиоти!
След 15 минути сме в Алфата, двамата герои са на задната седалка увити в найлони, всичко живо мълчи, а в купето смърди на морга. След няколко километра, другият, който до този момент изобщо не си беше отварял устата, реши да се обади и...сбърка:
- Бандо, пусни малко музика бе...!
- Погребална музика не искаш ли?! Ще ви пусна аз по един 45-ти калибър в кратуните прости! Знаете ли вече с колко пари ми висите двамата, а?!
Вече никой не смее да гъкне, защото следващата стъпка е, да ги остави с найлоните на магистралата.
-Пфу-у, душичката ми усмърдяхте на леш! – продължава Бандерас като навита пружина - Да не сте го изяли тоя овен бе, Дебел?! Или, май сте се и насрали...
Дебелия мълчи и не издава звук, само носа му е извън найлона .
-Тая кола как ще я чистя след вас, идея нямам! Жоро, кажи ми братче, как да работиш с такива хора?! Това въобще, хора ли са ми кажи? - Порове!
Мълча и аз, защото не искам нито да говоря, нито да дишам.
В хотела във Варна му ударих едно двучасово къпане с яростно триене. Всички дрехи по мен заминаха за химическо чистене, които ако не забравя, ще си ги прибера от хотела следващия месец. Имам една камара зареждачки за телефона и още толкова ризи и джинси пръснати по хотелите, които търпеливо ме чакат изпрани и изгладени при следващото настаняване.
Това май го казах вече.

Цомбене на женки, чимбери, масльонки, шокчета, запалки, мастики и китайски къщички! Това е само малка част от големия арсенал в големите междучасия, за които си припомнихме на поредното ретро-парти в Пловдив. Виждате ли как им светят очетата на крупиетата в ученически униформи? Всяка една има спомен, как поне веднъж е била притискана в някой ъгъл на тоалетните или в пушкома, двама са й държали ръцете зад престилката, а третия й е мачкал циците. Макар всичките тези ученички отдавна да са счупили и стъклото на детската стая, всеки присъстващ извади на всеослушание нещо, което всички останали сме позабравили. Росица Кирилова се изненада, колко хора знаят песните й наизуст, а някой извади и нейна архивна дългосвиреща плоча за автограф. Самата тя сподели, че нея никой за съжаление не я е “цомбил” в междучасията, което предизвика мощен рев в залата. Така е, защото може би не помни как променяхме имената на известните личности по онова време: Безцица Кирилова, Изнасил Найденов, Вили Катзасмян, Мачкал Чесън, Варицела Фитцджералд или Силвестър Снайлон. Но си спомни, как на един нейн съученик дето ги топял пред класната, се събрали, хванали го, събули му панталона и всички се изредили да му плюят на патката. Мислех да се обадя и да кажа, че 20 години по-късно, това го водят за екстра по време на свирките, ама не беше удачния момент. То и стриганите глави си бяха вид наказание, а сега така ходи всеки втори и го прави сам. По онова време, имахме една единствена съученичка в осми клас, която цялата прогимназия знаехме че не е девствена. Сега, почти не е останала осмокласничка от новата реколта, която да не е скъсала бандеролата. Почти никой не си спомни, коя е Мария Тролева, Анахид Тачева, Лили Ванкова и Чичко Филипов (говорители в БНТ), но изненадващо много хора бяха в час със забранената музика и групи от онова славно време! Има неща, които потънаха в небитието на хорската забрава, но има и такива, които не спират и до днес. Аз поне се чувствам до някъде отмъстен, защото видях как една от най-мощните стихии в детството ми, има приемственост от поколенията и...явно няма никога да умре!
Спирам темата за ретрото до тук, защото знам че е безкрайна.