Средата на месец Август, заедно с неделния ден е най-добрата възможност да видиш как е изглеждала София като популация преди сто години. На пазара няма никакво движение, магазините наоколо не дават никакви признаци на живот и само тук-там, някой заблуден минувач се мярка по съседните пресечки. Толкова ми е неестествено тихо и празно, че почти се чувствам като героя на Уил Смит във филма „ I am Legend”, само дето няма зомбита още. Тоест, има ги в изобилие – но ще плъзнат из квартала след залез слънце, когато кофите се напълнят, а чуждоземните орки си приберат сергиите.
В цялото това лятно мъртвило, има един комин който винаги пуши и той е на павилиона за бира-скара точно зад магазина на Големия и Малкия гипс. Държи го Луко Македонеца, който от години захранва с кебапчета, бира и кюфтета както продавачите наоколо, така и всички транзитни минувачи в района. Истинското му име е Лукан, дошъл е от Тетово, гони петдесетака и на всички вика „Наборе”. Той е живия пример за това, как от един невзрачен на пръв поглед човечец, можеш да изядеш два самосвала бой и в това могат да се закълнат всички мангали в квартала.
- Къде така гладен си тръгнал бе, наборе? – ухилва се Луко в момента в който минавам покрай масите пред павилиона – Ела, мушни две кебапчета, пийни една ледена бира – Йебем тая работа, няма да избяга, я!
- Не съм гладен бе наборе, мерси! Трябва да отида ей там до нотариуса, че ми е скъсал нервите с едни удостоверения от три месеца!
- А-а, ти при оня Микушински ли си тръгнал? Няма го, излезна! Секретарката му, оная с големите цомби идва преди половин час да си взима сандвич и каза, че го чакала да се върне скоро!
- Еи-й, няма такава клюкарка като тебе! И сега какво, да го чакам още един час?
- Абе, ела да пийнеме по една бира, бе! Ти плащаш само бирите – кебапчетата за мезе от мене! Айде, седай там наборе, стига си ми се правил на звезда, да не дойда ей са да те ома'ам!
- Добре де, хайде! Ама си забравил, че аз бира не обичам, донеси един швепс-тоник! – предавам се накрая и сядам. От масата се вижда входа на офиса и нотариуса няма къде да ми избяга.
Македонеца има живописна биография, която я разказва на части всеки път когато успее да ме хване за слушател. Така от няколко години, всяко лято имам по няколко разказани епизода точно в такива неделни дни, когато имам неблагоразумието да мина покрай павилиона му без да искам да ям нищо.
Луко още като войник бил готвач в поделението и въртял страшни манджи за войската, но имал вродено чувство за гордост и чест, македонски нрав и тежка ръка. Първо набил шамарите на старите войници, а накрая опердашил някакъв старшина, който му се изплюл в казана със супата и едва не го удавил в нея. После се уволнил и дошъл в София да търси работа, но го заключили един месец за хулиганство още на гарата. В панделата, взели че го налазили някакви цигани и започнали да го заграждат, без да подозират с какъв кибрит се занимават. Македонеца мълчал първите два дни, а на третия ги изпопребил всичките осем човека в спалното помещение. Надзирателите влезли да спасяват циганите от Луко, който мачкал всичко наред като една ходеща машина за убиване. Едвам го усмирили и го преместили в Казичене на по-лек режим, където съдбата го срещнала с касиера на софийския ресторант „Лебеда”, начетен за кражби и присвоявания. Сприятелили се и онзи му дал нужните препоръки, които отворили вратите на Македонеца за работа щом излязъл.
- Добре де Луко, ти като си с такъв самороден талант за боец, защо не стана охрана някъде? Не те ли дръпнаха мутрите едно време, в бригадите?
- Кой, аз при мутрите? Че те баш тия най-съм ги мразил и най-съм ги бил! Запомни от мене едно нещо наборе – цигани и мутри само от бой разбират, защото са паразити! Като са повече, се правят на много смели и отворени, ама пред мене тия номера не минават! Виждам само кой е баш тартора и на него пръв му отвинтвам главата – другите са се насрали и са лесни вече!
- Добре де, нали си искал да имаш ресторант и да си имаш кротък бизнес? Що така стана?
Като излязъл от панделата, Луко Македонеца започнал като сервитьор в „Лебеда” с препоръките на касиера. Всичко вървяло добре, докато един ден не дошъл някакъв немец с преводачката си. Изтупан с бял костюм и розова риза, швабата си поръчал традиционното българско фламбе. За да му вземе акъла, Луко сипал повечко спирт около гюведжето и пламъците станали един метър. За нещастие, тенекето го изпарило през кърпата точно над масата пред немеца, който гледал уплашено какво идва към него. Македонеца изпуснал чинията, горящия спирт се лиснал и подпалил немеца.
- Направо го фламбирах швабата целия! – продължава разказа Луко – Започвам да го гася, костюма му черен, а оня като стана, дръпна една нацистка реч като фюрера и накрая ми отвърте един шамар! Е, брате – не се замислих и го нокаутирах!
- Уволниха ли те веднага?
- Не веднага, щото с управителя връткахме алкохола. Де що останеше неизпито по бутилките, го връщахме и им слагахме тапата. Като нови бяха! Изгони ме дееба неговата майка, кога дойде един негов другар-именяк да празнува. Аз не го знам, опънали се на една дълга маса и тоя ми поръчва принцеси по едно време. Викам му, нямаме в менюто такива работи – това е ресторант! Оня става и ме хваща за ризата и ми вика, отивай да мажеш каймата бе, слуга - и на мене ми причерне наборе! Като му резнах една права десна, тоя само се хвана за покривката, залитна и се зави с нея до врата!
- После си ми разказвал за Вагон-ресторанта, ама и там не си се задържал...
Уволнили го Македонеца, но препоръките на касиера помогнали и за легендарния Вагон-ресторант в Западен парк. Там Луко успял да се задържи три месеца без да пребие никой и го повишили до сервитьор-управител на смяна. Нощем давал дежурства и като пазач на обекта, за което му зачислили и служебен Макаров. Всичко и там щяло да върви като македонска песен, ако една вечер не дошли някакви квартални мутри с курвите си. Яли, пили и се усвинвали, до момента в който не решили да шмъркат директно на масите. Луко ги предупредил да не го правят, но само в трето районно знаят подробностите, защото когато дошли ченгетата по сигнал, заварили мутрите как правят лицеви опори, курвите – патешко ходене, а Македонеца броял на глас с изваден пистолет.
- Последната ми грешка брате, беше в Бирхалето на хотел „България”! – продължава Луко, връщайки се с нова бира за него и швепс за мене – Колко зор беше да се доредим до тая работа наборе, колко връзки и що услуги направих – и накрая пак аз да се усерем сам! Иде ми един с костюм, точно по обед някъде беше и почна с поръчките и със фасоните. Тия салфетки ги сменете, че били мръсни – сменям ги. Тая вилица не е за салата – носим брате нова вилица за салата. Това вино не е каберне, смени ми шишето – сменям го и вече броим до десет. Накрая пак ме вика и ми разправя, че супата не била достатъчно топла, а топчетата били по-малко. Отместих му чинията със супата напред с левата ръка, с десната го хванах за врата и му изтресках чутурата у масата! Чак му отскочи тиквата назад и сам се пльосна на буза в нокдаун! Оказа се проверяващ от инспектората по заведенията за обществено хранене....Те, тва е положението!
Втория Швепс го глътвам почти на екс, защото някакъв човек влиза във входа на нотариуса и ставам. Едновременно са се появили някакви двама клиенти, които виждат че няма никой в павилиона и се обръщат към нас:
- Абе, къде е тоя смотания кебапчия бе? Нема да го чакаме цял ден, ебаси!
Македонеца ги поглежда, поглежда и към мене и го усещам че изборът между две решения е на по-малко от една секунда:
- Клиенти са ти наборе! – отговарям преди него – Отивай, че тия може да са единствените днес!
Луко става и влиза без да каже нито една дума. Ако стане пак белята, от този павилион по-надолу няма накъде. Особено през Август месец, в град като София, пък и в неделя!