Краят на 2008-ма приключи с едно дълго, повсеместно и безпощадно декемврийско коледно турне. Обикновено, в такива случаи слагам една камара снимки, но сега ще се въздържа защото списъкът с участниците е твърде дълъг. Почти колкото километрите от кръстосването във всички посоки със всевъзможни превозни средства. Така е всеки месец, но този беше натоварен с допълнителната емоция на празниците, добрите пожелания и финалните равносметки. Като цяло, впечатлението което остана в мен е, че украсата я имаше навсякъде по градовете, но атмосферата на празника го нямаше. Никой не смее вече да прави грандиозни планове и всеки има умерени очаквания. 2009-та няма да е “кротка” година в никакъв случай, но ние свикнахме с дежурните прогнози и предсказания за глобални катаклизми и катастрофи. Българите ще се наядат и напият като за последно, ще позяпат тъпата ни телевизонна програма, ще пострелят, погърмят и...ще заспят. На първи януари никой няма да се събуди, а на втори ще си правят планове как ще изкарат до аванса на 15-ти. Мислех да ви разкажа за касапницата по пътищата на която ставах свидетел, но не мисля че е нещо ново в жанра. Или пък за един междуградски рейс, който го уцелих пълен наполовина с попчета от Гложенския манастир. Най-възрастният владика, с вид на мъдрец, се изправи на пътеката между седалките, посочи залеза над планините и ни дръпна такава лекция за живота, че шофьора не посмя да пусне нито филма, нито чалга до края. Сещам се и за един американец, който го засякох някъде по трасетата да блуждае безпомощно в мрака между два града. Идвал от Калифорния, пътувал из Европа и се загубил в България. Имаше една раница пълна с марихуана и 1500 долара. Закарахме го до първия цивилизован хотел който видяхме, преди да са го надушили местните апапи, а той ми подари стикера си от турнето на Godsmack в което е бил техническа поддръжка. Пълен шемет! Каквото и да ви разкажа, си остава в последната страница на 2008-ма. Слагам вместо точката, една архивна моя снимка правена пред Халите. Ценна е с това, че на нея съм с античния Дядо Мраз в който хлапетата вярвахме че ни носи подаръците безплатно от близкия ЦУМ, докато бащите ни пиеха пелин и вино край шатрите. Навсякъде миришеше на бенгалски огън, цитрусови плодове и скара, а хората се събираха на тумби и се забавляваха на открито. Сега не мирише на нищо, а единственият аромат който може да ги привлече на едно място е този на парите. Хлапетата пораснахме. Имам години в които помня хиляди моменти, имам и такива от които не помня нищо. Какво ще ни остане от 2008-ма тепърва ще разберем, но не и преди да махнем станиола на шампанското. Няма да мога да ви видя, но в 12 ще ви чуя, защото в канонадата ще бъдем всички заедно!

Приех с голямо удоволствие поканата от един страхотен български сайт - Molif.com да разкажа една детска приказка. Инициативата е свързана със SOS Детски селища. Приемам, като обещах аз сам да я измисля!
Ето я:)))

Старият караконджул стоеше свит в хралупата на вековния дъб и чакаше изгрева на звездите. Долу, в самия край на гората, къщите на хората светеха окичени с коледните си украси, комините пушеха, а бащите прибираха заигралите се деца от замръзналата река. Дълги години, никой не смееше да замръкне след вечерния звън на камбаната в черквата, хората залостваха вратите и пускаха дворните кучета. Настъпваше времето на мрака, в който единствен господар до изгрева на слънцето бе дъртия караконджул. Всички дядовци и баби разказваха за него на синовете и дъщерите си, а те на свой ред на децата и внучетата си. Всяка година, в дните около Коледа, едно дете изчезваше безследно, а козите стъпки в снега винаги водеха някъде навътре в гората. Нито ловците, нито кучетата смееха да влизат навътре и всички се прибираха с празни ръце. Не помагаха нито оставените подаръци по дърветата, нито молитвите на попа, нито добитъка даван за курбан на злия караконджул.
Когато на небето заблестя Вечерницата и Луната изгря, караконджулът изръмжа, примлясна със зъбатата си муцуна обрасла в дълги сиви косми, а очите му светнаха като въглени в хралупата. Време беше за дългоочакваната му нощна разходка. Той се показа от дупката, подуши въздуха с широките си ноздри и скочи в снега. Копитата му потънаха в хрупкавата бяла покривка и следите направиха след него шарка като празничен гирлянд. Малко преди да стигне до последния ред дървета, караконджулът се спря и се ослуша. Съвсем наблизо бе оградата на първата къща, а глухото ръмжене на кучетата му напомниха, че възрастта си казва думата. Не можеше както преди, да скача безшумно от керемида на керемида, да се катери с лекота по прозорци и тераси. Трудно му беше и да се промъква през таваните, защото беше напълнял а козината му падаше на кичури и го издаваше все повече и повече.
Тъкмо когато беше решил да прескочи първата ограда, караконджулът видя в далечината малък черен силует върху замръзналата река. Устата му се препълни мигом с лепкава лига и с радостно ръмжене хукна към самотната плячка. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се очертаваше силуетът на малкото дете, което останало само след всички стоеше клекнало и се взираше в леда върху реката. Караконджулът го доближи предпазливо и видя, че това е малко момиченце което държеше нещо върху пързалката. Наведе се над нея и видя замръзнал сребърен кръст, на който синджира стоеше незамръзнал на повърхността, а детето отчаяно го теглеше.
- Я да видим, кой още не се е прибрал, малка госпожице! – изръмжа тихо караконджулът.
Детето се обърна уплашено, застина в ужас но не пускаше от ръцете си синджира. Гласчето му се разтрепери, очите му се напълниха, но събра сили и промълви:
- На мама подаръка за Коледа е. Взех го само докато си поиграя, но е паднал. Няма да се прибера без него!
- Няма да се прибереш без него? – засмя се караконджулът – Ами, ако изобщо не се прибереш, виждам че май никой няма и да те потърси!
- Мама е болна. Сами сме!
Караконджулът присви очи от удоволствие и подуши с ноздри косите на детето. Искаше да се наслади на невероятния си късмет в поредната Коледна нощ. Нямаше баща който да търси това дете, значи и нямаше кой да го преследва тази вечер. Без повече да губи време, караконджулът зграбчи детето, запуши му устата и тамън се завърташе да побегне към гората, когато усети че нещо го спира. Видя изпънатата ръчичка, стискаща здраво синджира на замръзналия кръст. Трескаво се опита да разтвори посинелите й в юмруче пръстчета, но му беше трудно с едната лапа защото с другата затискаше устата й. Помисли си да я ухапе по ръката, но кръвта само щеше да го издаде. Секундите летяха, луната грееше, а караконджулът стоеше на открито и бе въпрос на време някой да го види или да го надушат кучетата.
- Щом не искаш да дойдеш без проклетото ти кръстче, тогава ще те взема със него, но да не чувам звук! – изръмжа отново той, пусна онемялото от ужас дете и заби ноктите си в леда над замръзналия кръст. Ледът само се издраска, ноктите се начупиха и караконджулът задърпа яростно синджира в основата с двете си лапи. Детето лежеше безмълвно и не пускаше вцепенено края му.
В един миг се чу пращене, кръста разпука огромна пукнатина, която в миг се превърна в хиляди пукнатини около себе си и блесна освободен във въздуха! Караконджулът изрева победоносно, но усети пропадащия лед около себе си и парещия студ на водата отдолу. Той рухна в реката, изпусна края на извадения кръст, а последното което видяха очите му, бе силуетът отгоре на детето, което го гледаше като през ледено стъкло. Водата отнесе караконджула нанякъде и не след дълго, потъна във студения и лепкав мрак на нищото.
След три дни, хората отпразнуваха първата си Коледа без да изчезне нито едно дете. Никой не повярва на разказа на малкото момиче, но всички ловци отидоха да видят тънкия лед в незамръзналата дупка. Мълчаха, пушеха и коментираха, че никой в селото нямаше куче с толкова дълга козина, колкото космите край дупката в замръзналата река.

Наближат ли новогодишните празници, народа го обзема някаква истерична лудост. От лежерното спокойствие и романтиката на тези последни дни, не е останал и помен – улиците са пълни с пазаруващи коли, тротоарите с хора които се мотаят като мухи без глави от магазин в магазин. Едни гледат как да разделят сто лева на пет човека за подаръци, други – как да демонстрират благополучието си. Общото между всички тях е, че рано или късно се засичат в Мола. Ей така, да направят един тур за овации по етажите, да разгледат и да си направят сметката наум, с колко по-евтина е същата стока ако отидат долу на улицата. Другите, не си правят никаква сметка и пазаруват като в предвоенно време. Мъж и жена на средна възраст, целите натоварени в рекламни пликове и кутии, минават покрай мен и ги чувам как се карат на сина си пубер:
„-Боби, да си мислил по-рано! С баща ти сме взели само 15 хиляди, така че – на всеки по пет! Точка!”
Моето присъствие в Мола е необичайно, защото трябва да чакам в Макдоналдс човек, който не познавам. Знам само че се казва Пламен и че работи в магазина за компютри. Той трябва да ми помогне да намеря един кабел, който прехвърля картина от екрана към телевизора и към домашното кино едновременно. Докато седя и си ровичкам в телефона, с периферното зрение виждам някакъв силует който се спира и тръгва към мене. Мъж на средна възраст, много дебел, гушнал някакви пакети и се хили като пача:
- На пазарче а, на пазарче? А така-а...Къде ходиш бе мама, изчезна нещо? – започва нашия и без да пита се настанява свойски на масата.
- Чакам един приятел. Ти как си? – Нито се сещам кой е, нито си спомням от къде го познавам, но и не върви да го питам, така че изчаквам да ме подсети със нещо.
- Екстра! Сега от как Пурата го нема на митницата, съм хванал всичките канали. Тебе мама, ако ти требе нещо за обмитяване, внос-износ, само ми се обаждаш и слона го пишеме че е дъвки!
Мозъка ще ми се пръсне от ровене на архивните файлове, ама тоя екземпляр продължава да е анонимен.
- Абе, я да те питам – продължава митничаря – ти миналата година не дойде на рождения ден на жена ми в Син Сити, ама и не знаеш какъв цирк изпусна, а? Сега на 21-ви пак ще й го празнуваме на мойта шматка, ама вземи да дойдеш вече! Глей мама, кви работи съм й накупил, дето хич не заслужава!
На масата започва едно вадене на часовници, парфюми и парцалки с модни емблеми. Демонстрацията е колкото за пред мене, толкова и за останалите маси наоколо, които кротко преживят сандвичите си. „Мама”-та го е хванало словестното разстройство, аз не го прекъсвам и той не спира да мели:
- Глей кви работи съм наземал! Това ще й го дам на оная мойта овца, а те тия са за едно сърне от службата! Как ми дойде на стаж, така го згнявих за два дена! Свири му цифката като жетварска стомна като я сгънем на две. Сега квартира й търся у центъра, че ми е далече в Студентски град. А на оня рожден ден дето не дойде ти разправям мама, голем цирк стана! Запазил съм сепаре у ВИП-а, кашута-машута, дъмпъли-мъмпъли, всичко е как аз обичам! Преслава пя тогава и тая мойта се насра от кеф! По едно време, гледам едни мишоци долу на една маса под нас, седнали на по една водка и метат едни рехави салфетки. Абе, викам си, вие ли сте най-отворените тука бе? Я дай един кашон, на ти 500 лева, мерси, па като се разметах мама, стана снег насекъде и ги затрупах сите до кръста. Майката им ебах! Мойта па си бе докарала едни приятелки, поръчваха си мама некакви скъпи изгъзици и не ги изпиха, а се изнизаха като мокра връв като дойде сметката. Дееба уруспиите им скъсани, те с три хиляди сметка нема да ме съборят, ама мойта изеде шамарите още на масата. Ако че имаше рожден ден!
- Защо?
-Е, как защо? Едни стрийптизьорчета недоебани, като се рачепатиха налево-надесно по масите и тая мойта зяпна. Викам, затвори тая уста и си гледай в чинията ма, ще ти влезе некоя муха. Едното педалче направи грешка да дойде при мойта, и чака некой лев да му бутне в гащите. Как го мернах да се чепи отгоре й, викам ела аз да ти дам и като му отплющех един шамар – литна като у матрицата и падна мама право при ония долу със салфетките! Нали ме знаеш какъв съм, при мене нема шест-пет! От там и тая мойта си нема работа да си отвори нещо устата и на нея един като й отвъртех! Бех й купил тогава едни слънчеви очила за 300 евро с камъняци и си ги беше сложила в косата. Отфърчаха мама и очила и стъкла и камъняци чак при изхода у краката на портиера. Та така. Айде аз да тръгвам, че имам и коли горе на летището да оправям. Да знаеш че те чакам сега на 21-ви и вече нема да ме лъжеш! Айде, че мойта одърте на 32 и да пиеме по едно! Нали мама?
-Нали.
Докато го гледам как се отдалечава, си представям как точно ще стане тази работа и не виждам, че едно момче вече е застанало до мене и чака да му дойде реда да вземе думата.

Цялото днешно интервю можете да прочетете ТУК!

- Ало, Жоро, Диди съм! Цялата верига казина сме организирали едно благотворително мероприятие. Отиваме утре в петък да носим подаръци в един дом за сираци в гр. Калофер. Имаме обаче един проблем – нямаме Дядо коледа!
- Вече имате Дядо Коледа, утре в колко тръгваме?
- Кервана потегляме точно в 10 часа пред казиното на бул. Мария Луиза.
- Там съм! Намери ми само костюм.
Да съчетаеш веселото и тъжното, е като да смесиш сладкото със соленото. Никога няма да разбереш кое доминира, защото се редуват едно след друго. Две коли препълнени с луксозни играчки, десетки джиесеми и безплатни карти, камари KFC и други лакомства потегляме за сиропиталището в гр. Калофер. Три компютъра са вече там, изпратени по-рано. Хапваме по пътя в една бензиностанция, защото знам че там няма да изям дори и един бонбон. Посрещат ни 22 деца на различна възраст, подготвили са си програма кой каквото умее най-добре. Подаръците са по списък и са стриктно изпълнение на желанието на всяко дете. Снежанка е победителката в конкурса Мис – УНСС, има и оператор, само аз не съм готов. Преобличам се в една от стаите на децата и поглеждам недоверчиво в огледалото. По – уродлив Дядо Коледа не съм виждал даже и аз като дете, но това не е толкова важно в случая. Храната е разпределена на порциони и всички деца замлъкват за около един час над чиниите. После изваждаме списъка и истинското вълнение започва! Строили са се пред мен в столовата, очетата им блестят и чакат да си чуят името от списъка. На мен незнам какво ми е, за пръв път съм от другата страна в Коледната приказка и от вълнение ще ми пламне изкуствената брада. Рецитират “Аз съм българче”, други пеят народни песни, някои танцуват. По фамилиите в списъка виждам, че има даже братчета и сестричета. Имат си даже едно сираче на име Исус. Като идва неговия ред, го гушвам и го питам:
- Ти знаеш ли, че носиш най-хубавото име на света? Знаеш? Добре, я да видим сега, какво ще ни изпълниш?
- “Отче наш”!
Исус изрецитирва молитвата на един дъх и сред радостните възгласи на другите деца, гушва подаръка и отива настрани да го разопакова.
След около час, в столовата остават само картонените опаковки на играчките и панделките. Време е за път и новината че си тръгваме се юрва по стаите и по етажите. Всички деца излизат да ни изпратят, стиснали подаръците си.
- Бате, ти беше Дядо Коледа, нали?
- Не, не съм аз! Той си тръгна преди малко.
- Ама, той нали не съществува?
- Съществува, моето момче! Той ви донесе тези подаръци и ако вярвате във него, ще се върне да изпълни всичките ви желания!
Не е лесно да прегръщаш деца сирачета, да знаете! Не е лесно и да си тръгнеш, като ги гледаш в огледалото за обратно виждане как ти махат, скупчени на входа.
Соленото и сладкото, веселото и тъжното, завъртат всичките ти сетива като в центрофуга от която не можеш да излезеш. Нито едно от децата не беше си пожелало най –любимото: Някой, който да ги гушне! Вече съм сигурен, че за тази си мечта биха се отказали от всички материални подаръци на света!

Blogger платформата която мнозина ползваме, като всяка друга си има своите преимущества и недостатъци. Последното е не точно недостатък, а по-скоро “вратичка” която всякаква порода лумпени използват срещу блога ти съвсем анонимно. Става дума за бара, който стои по принцип най-горе на страницата и в него има опция да се подава сигнал за блога при наличие на спам. В моя блог няма спам, но въпреки това някои упорито кълват бутончето от известно време. Blogger реагира, заключи публикуването с буквена проверка за два дни докато провери какво става, но ми даде възможност обстойно да се запозная с петте основни вида “анонимни” кълвачи в блога според регистъра:
1. Лузъри – Нереализирани типове, които търсят реванш в интернет пространството.
2. Тролове – Пишат злобни анонимни коментари, заяждат се с други коментиращи и никога не се идентифицират. Много страхливи.
3. Хейтъри – Мразят себе си, мразят всичко, мразят всички.
4. Енвиъри – Завистници.
5. Цензори – Такива, които се чувстват засегнати от личната ти позиция, но нямат аргумент срещу нея.

Blogger отдавна са наясно, че функцията на бутона се опорочава, но вездесъщия Google дава рецептата как да отървеш блога си от анонимните кълвачи: Слагаш наблюдение на коментарите и махаш бара, за да няма злоупотреби. Ако и вие усетите, че блога ви е обект на подобни атаки – пишете ми на мейла ако имате нужда от помощ или направо отидете на този линк, където всичко е обяснено точно как да се отървете от досадници. Има за съжаление много хора, които не уважават различното мнение, мразят назоваването на нещата с точните думи и имена. Има злоба, има завист, има ги всякакви. Ако се наложи разбира се, има домейн и хостинг за собствен сайт на който ще прехвърля всичко, ако от Blogger решат все пак да го изтрият.
Това е. Пазете си блоговете!

В нашия род имаме един единствен Николай, който ми се пада мой първи братовчед. И той не е в ред. Интересува се само от призраци, коли и от жени. Първите ги снима, другите ги чука. С Коко, както го наричаме всички, израстнахме в двора на фамилната къща, после се пръснахме из града и къщата опустя. Преди няколко години, беше ходил да снима в двора за разположението на бъдещи гаражни клетки. Прибрал се и дал камерата на майсторите да видят за какво става дума, когато единия го попитал: “Нали каза, че никой не живее там бе? А тая жена каква е дето гледа?”. Коко дал недоверчиво на зуум и се насрал като видял лицето на починалата ни леля в един от прозорците на третия етаж. От тогава, снимането на призраци му се превърна в някаква маниакална страст, която го кара да купува всякакви сензорни приспособления и да обикаля по най-безумните места. Има вече над трийсетина фотоса, от които половината са снимани с Polaroid и са смразяващи, но никога на никой не ги дава! Показва ги и си ги прибира. Веднъж го избъзиках че са му менте и се разфуча страшно! Разпалено започна да ми обяснява, че с Polaroid не можело да се фалшифицира и като цяло, ме навря на кучето в гъза. Вече за нищо на света не иска да ми ги копира, колкото и както да го моля.
За да почерпи за имения си ден, ми е направил среща в любимия си клуб, където е запазил не някое сепаре, а местата около целия бар. Аз отивам по-рано, за да го видя на спокойствие преди да дойдат гостите и да мога да си тръгна по-рано. Взел съм му едни военни очила за нощно виждане с инфра-ред сензори от едни измамници на Женския пазар. Копелетата мръсни ме ощавиха като за пистолет с изтрити номера, но подаръкът си струваше до последната стотинка. Освен всичко, за да го довърша съм му направил и снимки на мои “срещи от близо с трети вид”, но с телефона. Последният модел на новата ми любима играчка от един месец насам - Sony Ericsson C 905 с 8.1мегапикселова камера, Wi-Fi, GPS и още хиляда екстри. Сигурно пере и чорапи, но не съм го разучил още. Коко го заварвам обграден от три сервитьорки как ги лъже нещо, но като ме вижда не спира, а разперва ръце и ме включва директно в движение:
- А! Ето братовчед ми ще ви каже: Не снимах ли аз две години порно-филми в студиата на Курумбашев в завода за електроника?!
- Момичета, снимал е! Всичките му порно-филми са по действителен случай. Сигурно е и участвал, но е ползвал дубльор! Хайде, честит имен ден Коко!
Сервитьорките се пръсват хилейки се между масите, а именяка цвили от кеф нахлузвайки подаръка на главата си. След малко ги изключва и ги вдига над челото си:
- Братчед, не стават да гледаш мадамите през дрехите, но за откриване на зомбита сигурно вършат работа!
- Ха-ха! Кажи поне едно “Мерси” бе, олигофрен! – отвръщам – Знаеш ли в какви дупки съм се завирал за да ти ги намеря?! Я, виж тия две снимки на телефона!
Подавам му го и той придобива съсредоточен вид. Снимките са от единия ъгъл в спалнята, правени в абсолютна тъмнина и в различни нощи. Винаги между 2:00 и 2:30 часа след полунощ, едни бели езици се появяват покрай часовника и си сменят дължината и формата. На запалена лампа няма нищо, а към 3:00 изчезват до другата нощ. Открих ги случайно преди около година, когато изпробвах стария ми джиесем К800. От тогава не са изчезвали.
- Малко си ги прецакал със зуума, защото не знаеш да снимаш правилно. Аз имам едни същите от едно мазе и там пак са в един ъгъл.
- Добре де, какво е това? –питам – Има го и на снимки правени с истински апарат?
- Ами какво да ти кажа, хората си отглеждат кучета, рибки, котки – ти си отглеждаш домашен призрак или полтъргайст!...Еи-ийц, гледай тая дето влиза какъв балкон е отпрала! Ле-лее...това братче да го подпетиш в някое кюше, па да му съдереш трътката без да пита защо!
Призрачната тема изфирясва за по-малко от секунда от главата на Коко и аз си прибирам вече безинтересния телефон в джоба. Излизам да си взема цигари, а когато се връщам след десет минути, го заварвам да си говори с барманката на ухо през барплота. Типична готик – фенка, с опушен грим и пиърсинг по веждите. Когато ги доближавам, дочувам края на диалога им:
- “Не можеш да влезеш, защото съм плитка и съм тясна..”
- “Ще мога, не се притеснявай! Като си легнеме, усетя ли че си тясна- ще взема и една обувалка.”
След минути, в заведението нахлуват една дузина приятели на братовчед ми, целите в балони и “рибешки” подаръци. Използвам суматохата и се измъквам. Жените победиха отборът на призраците и за другия път вече знам какъв подарък да му купя.

Помните ли я героинята от поста “Alice In Wonerland”- малкото цигане със сините очи? Днес я срещнах отново в центъра, далеч от злополучния супермаркет. По-точно, се спънах в нея.
- Здрасти бе, бате...Направо ще ме сгазиш! – ухили се цигането.
- Я, Алиса! Пак ли скитосваш по улиците ти бе? Къде живееш сега?
- Ми на гарата, къде!- отговаря тя, опитвайки се срамежливо да срита картонения капак пред себе си с който проси. – Аз оня дето се бихте го виждах да идва после, ама избегах!
- Много ли такива ходят на гарата?
- Много! Сека вечер, ама некои бегаме, други не бегат и ги карат да праат мърсотии по колите.
- Я ми кажи, на колко години си?
- Догодина ставам вече на девет.
“Вече?”. Незнам какво да й отговоря, затова подавам една банкнота и решавам да тръгвам. Кой знае как изглеждам в очите на минувачите. Стърча и си говоря с едно момиче – просяче. Тамън се обръщам и Алиса пак ме заговаря:
- Бате, тебе полицаите нали не те биха? Щото аз ги извиках, ама им казах кой е лошия?
- Не са, но ако те засека втори път да кръстосваш по нощите – ти ще изядеш боя, да знаеш!
Тръгвам си и се сещам, че не съм я питал най-важното. Това, което моя познат ми каза докато ме караше към нас: “От къде да знаеш, дали вече не е в занаята?”. Ако бях попитал, шансът да ми каже истината е равен на нула, а след една година максимум, вече нямаше да има сигурно никакво значение. Верният отговор е неизбежен, а онази нощ аз само успях да го отложа с много малко време.