Непрекъснато ме убеждават, че трябва да съм толерантен. Непрекъснато някой с мазна физиономия ми казва, че нарушавам нечии права и че ако не харесвам нещо, било проява на расизъм. Трябва да съм културен и по “европейски” възпитан, да давам непрекъснато шанс и да съм снизходителен, да си мълча и да се усмихвам. Доброволно да се интегрирам и омешвам с неща, за които никой не ме е питал, дали изобщо искам. Трябва да съм смирен, да давам всичко от мен колкото и когато поискат и във никакъв случай не трябва да съм агресивен. Защото трябва да съм толерантен.

1. Когато някой новодошъл комшия ми надува чалга до 4 сутринта, трябва да си трая и да се поклащам в ритъм, защото това е основата на добросъседството и признак на толерантност. Ако след второто предупреждение отида и му разбия муцуната, ще спя в пълна тишина, но вече не е толерантно.

2. Когато цял катун цигани се самонастанят в изоставена сграда на твоята улица, трябва да организирам мило тържество заедно със съкварталците и лично да ги прикача със жица към собствения си електромер, защото това е интеграция и съпричастност. Ако заедно със съкварталците ги изринем с шутове, кражбите и мръсотията ще изчезнат от нашата улица, но това е нарушение на човешки права, проява на расизъм и не е толерантност.

3. Когато гледам новини на турски по Българската национална телевизия, трябва да организирам подписка с предложение, повече предавания да са на турски, а субтитрите да са на български. Защото това е толерантност. Ако кажа, че това е пълна простотия и настоявам да се махне – това вече не е проява на толерантност.

4. Когато таксиджията ми включи помпа на апарата и ми дъни кючеци от колоните на макс, трябва да му кажа, че това ми е любимата певачица. Да отворя прозореца за да чуят всички и да му лепя десетолевки на челото на всеки километър от брояча. Защото това е приятелско и много толерантно. Ако му дръпна шнура на помпата и му спра радиото, ако му кажа че а-гъкне до края на маршрута, а-съм го удушил със шнура – това е просташко и много нетолерантно.

5. Когато разбера,че искат да строят ислямистки център край София, да се зарадвам неимоверно и да предложа като кореняк софиянец, да направят и храма “Александър Невски” на джамия. Ако се противопоставя – това ама хич не е по европейски толерантно.

6. Когато се правят гей-паради, да сложа чорапогащника и сутиена на жена ми, да се включа и да дам пример на подрастващите за разбиране и подражание. Ако съм против цялата тая показна педерастия – това е морална закостенелост, селяния и пълна нетолерантност.

7. Когато ходя в Южна България и разбера, че ако не знам турски няма да мога и дъвка да си купя, веднага да си взема речник. Това е благодарение на голямата ни толерантност. Ако се заинтересувам, защо там няма нито една построена църква а е гъмжило от джамии, защо говорят че българските възрожденци и войводи са престъпници и сменят имена на улици, това ще е национализъм, възродителен процес и нетолерантност.

8. Когато виждам как всяка зелена площ се превръща в поредния панелен блок, да изпадам в див възторг и да се включа в изкореняването на дървета, пъзалки, катерушки и саморасляци. Ако се опитам да се противопоставя, това е градска парвенющина от селски тип.

9. Когато разбера, че плащам луди сметки и пари за некачествени услуги, трябва да мълча. Защото управляващите и те са хора и имат нужда от скъпи коли, яхти и къщи в чужбина. За тяхната задоволеност и добро управление, е редно да си плащам без да питам. Ако някой от тях се е поувлякъл в краденето, да простя и да дам нов мандат, защото това е признак на човещина и толерантност. Ако искам да ги вкарат в затвора, това е неблагодарност.

Ако вместо да подминавам, спретна тексаското клане на мургавите наркодилъри пред входа на съседното училище. Ако спра да вярвам на институции и политици. Ако спра да пускам есемеси и да давам пари за мними благотворителности. Ако вместо да си замълча, тегля една цветиста псувня на всеки който я заслужава. Ако проумея горчивата истина, че когато си добър-всички те мислят за будала, а когато си лош - те гледат в очите. Ако започна да казвам по често “Не ми харесва” от колкото “Не ме засяга”. Ако стана агресивен срещу всичко уродливо което ме заобикаля. Ако си отстоявам правата и територията и не чакам някой друг да го направи. Ако вместо мълчаливото възпитание и статична любезност вляза в открита война с цялата тази простотия която ни удави – ще ме обвинят, че съм нетолерантен.

10. Уморих се да съм толерантен.

Някъде в началото на 2008-ма, моят блог получи първата си похвала "Thinking Blogger Award" от няколко сайта на братята сърби и македонци, за публикацията “Косово”. Емблемката още си стои тук в дясно, за да ми напомня, че в Интернет човек не може да се скрие, нито да остане сам. Виртуалният Биг Брадър дава възможност за почти физически допир и към днешна дата, имам приятели които познавам по-добре от мнозина, които виждам всеки ден в реалния свят. Сигурно имам и врагове, но аз самият също имам неприязън към определени автори, които смятат че са блогъри, а всъщност са тривиални ловци на абонати. Но, да се върнем на “Kreativ Blogger” – Една позитивна и много fairplay – инициатива, в която се вижда невидимата връзка между толкова много и по своему уникални блогове! Поемам щафетата от циничния Елф –Марти, който незнам защо още не е започнал да води предаване за кино в някоя телевизия.

И така, шестте неща по регламент, които ме правят щастлив:
1. Семейството ми, заедно с цялото родословие, които ме подкрепят във всичко.
2. Любовта и секса, защото превръщат живота на всеки мъж в истинско приключение.
3. Пътешествията, защото винаги съм мечтал да бъда като Жак Ив Кусто.
4. Извоюваната свобода да се занимавам с това което ми харесва и което искам.
5. Изкуството във всичките му материални, магични и свръхестествени проявления.
6. Вярата, че има сила която ме съпътства и не ме напуска нито за миг.

Сега, предстои по-трудната част, защото трябва да предам щафетата на моите шест блога, а те за две години са станали много повече. Ще я предам на блогове, които до този момент не съм видял да са включени още, а заслужават същото внимание:

1. Сайта на Пейо, за който ще ви е трудно да определите дали дарбата му да рисува е по-голяма от невероятния му талант да пише.
2. Блогът на Принцесата, в който първо ще харесате снимката, после ще прочетете всичко, а накрая ще сложите в блогрола си.
3. Демоничната зомби-спирала, в която се завърташ още с влизането в този блог.
4. Люба Манолова има сайт, към който ми се иска всички медии да станат абонати.
5. Поля, чийто блог си мени съдържанието и маниера на писане според настроението на господарката му.
6. Прозорецът на моя адаш Жоро, който отнесе и награда за оригинална статия и блог.

Като за финал, не мога да не отбележа две специални номинации за Svejo.net и TopBlogLog на Dzver. Тези две социални мрежи промениха Интернет пространството до неузнаваемост и съм сигурен, че за всички нас хубавите емоции тепърва предстоят, когато знаем че не сме сами дори във виртуалната вселена.

Нямам навика когато си почивам, да изключвам джиесема. Най-много да му сецна “World In My Eyes” и да го оставя само на вибрация когато спя, но трябва да съм смъртно уморен. В случая не само че не съм, а дори се очертава един страхотен среднощен релакс, в компанията на плик горещи пуканки и току що сваления трилър ”Mirrors”. От момента в който компютърът го вързах към домашното кино, датира стъпването ми на палубата на пиратския торент тракер и посещенията в Мултиплекса паднаха драстично. Вече бях потънал във филма, чакайки Кийфър Съдърланд да започне решаващата битка с паралелния свят, когато джиесема ми започва да се разхожда по масата. Скрит номер. Много мразя скрити номера, но единствените които ме търсят така, са от редакцията на “Нощен Труд” защото там това е задължително по ред основателни причини. Трябва да се е случило нещо много важно, защото телефона не спира да обикаля на вибрация цялата маса и е на път да падне в другия край. Давам пауза на филма и вдигам, но след дежурното “Ало”, от другата страна някакъв женски глас ме подпуква фронтално:
- Ей, боклук мръсен! Кой ти дава право да ни разнасяш из целия град и да говориш пред познатите такива простотии бе, идиот?!
- Ама, коя си...
- Не ме прекъсвай бе! Можеш да се криеш като ни видиш, ама разправяш наляво и надясно, че Надя ти правила свирка в Син Сити и ти лепнала трипер, щото сме се били лижели двете и го хванала с език от мене?!
- Абе, какво става тука бе?! Кой ном....
- Момичето не е спряло да реве два дена в квартирата, ей я тука до мене! Заради тебе не излизаме никъде и всички бягат от нас като от чумави! Знаеш ли какво заслужаваш, а?!
- Ама, чак...
-Къде да те чакам, да не се разминеме бе, Стефане?! Къде да те чакам?!
- Какъв Стефан, какъв трипер, ма?! Алоо-оу! Кой номер си набрала?
- Не се прави ей, селянин! Надя ми го написа на лист и е пред очите ми: 0898ХХХХ97, на какъв се правиш?!
- Не съм Стефан, нямам трипер, не ходя в Син Сити, а номера ми завършва на 37! Ако не вярваш, набери ме пак и ще видиш,, че аз ще вдигна!
От другата страна настъпва смут и се чува разговора между двете:
- Надьо ма, вземи и ти се научи да пишеш по-четливо! Гледай, тая деветка си я завъртела като тройка! А ти бе! – връща се към мене – Като е сбъркан номера, що не кажеш веднага, а ни набутваш само?!
Тряас! Край на разговора.
Кийфър Съдърланд е замръзнал в пауза на екрана с учудено изражение пред едно огледало, а жена ми на вратата на спалнята го е докарала същото.
- Кой беше бе Жоро?
- Никой. Грешен номер.
Изтървах цялата нишка на филма, но за да не я късам отново – изключих телефона напълно.

Тази сутрин, по bTV един активист на ДПС ми развали сутрешното кафе с хленченето си, че видите ли, имало заговор срещу тях и персонално за атентат срещу лидера им Доган. Горкият, даже в тоалетната преди да отидел – проверявали бидето за тротил! Dir.bg също излязоха със същото заглавие – “Доган бил на косъм от смъртта”. Това обаче, за никой не е сензация, а нормално последствие от естествения ход на събитията и историята. Бях го казал още преди време, че рано или късно – всеки си плаща за гяволъка, защото на този свят, винаги и за всичко си има провидение. Всяка нация, е като един жив организъм в който ако се появи туморно образувание – се създават антитела. Този тумор, колкото става по-арогантен и натрапчив, колкото повече пречи на нормалния живот в организма на нацията – толкова повече стават антителата срещу него! За мен, никога не е имало съмнение в изхода от тази тенденция. Туморът ДПС ще бъде ликвидиран, дори ако трябва и физически, защото когато напреднат процесите на гангрената, по-добре да режеш, от колкото да се опитваш да лекуваш. Българската нация съществува от векове на една малка територия, върху която трудно можеш да скриеш истинските си политически намерения. За тази територия и тази нация, са давали живота си хиляди емблематични личности от далечната ни история. На тази територия, са отнасяли куршума стотици тумори от по-близката ни история и в годините на прехода. Хленченето на активиста от ДПС тази сутрин, не се отличаваше по нищо от това на заловените криминални престъпници, чули присъдата си. Къде отидоха самодоволните ви физиономии и арогантно отношение към обществеността? Къде отидоха фъфлещите закани за вадене на ножове и ятагани от самовлюбения Доган? Какво стана с обръчите от фирми и ислямската дъга в Родопите? Какво стана ли? – Стана това, което трябваше да стане, но дълго време се чакаше да узрее! Просто, сбъркахте територията, сбъркахте и с нацията! Българите сме лудо племе, особено щом някой посяга към малкото ни останали истински национални символи и ценности. Наближава Коледа, а за българите това е време за подаръци. Време е, да си направим един хубав политически подарък, който отдавна чакахме и отдавна заслужаваме!

Приключих с връщането на всички изгубени файлове, макар че няма да мога да им върна коментарите. Извинявам се на всички и отново благодаря на Dzver и на Le Grand Elf , които се отзоваха първи още в малките часове! Благодарение на тяхното съдействие, този блог отърва кожата от пълно изтриване и сега отново е в пълно бойно снаряжение!
Благодаря ви момчета! Респект!

Ако за повечето държави, плашилото на световната криза премине като настинка, то за малката ни държава може да е истинска чумна епидемия, особено в комбинация с балканския ни манталитет. Всеки месец, стотици хиляди българи са на ръба на нервна криза пред новината за поредното лихвено увеличение което стопява парите им до ръба на пълния фалит. Цели квартали по тази схема, вече са финансови заложници на топлофикация и разни електрически компании, редом с продадените банки.
“Да се почувстваш богат в България, е или практически невъзможно, или за много кратко. Да се чувстваш беден, е постоянна опция!” – Това бяха думите на един мой познат, който от няколко седмици трескаво се подготвя да напусне страната, въпреки че за стандартите на България, той е преуспял и с повече от добри доходи. Просто казано, му е писнало да чака двайсет години нещо да се случи и макар попрехвърлил 50-те, решава да не изкарва другата половина от живота си в експериментална среда. Гледайки от неговата камбанария, да бъдеш богат човек у нас, е все едно да имаш луксозна къща насред циганската махала. Всичко ти е лъскаво и чисто, докато не хвърлиш един поглед през прозореца или не прекрачиш входната врата. Няма как всичко около теб да е заринато в лайна – а ти, целия в бяло! Когато види че няма алтернатива, богатия човек се качва на самолета и тегли една майна на всичко зад себе си. Малкият човек няма никакъв избор и като опре ножа до кокала, се качва на черешата и тегли една майна на всичко което му предстои. Неговият живот така или иначе, е живот на заем, в който винаги някой друг разполага с парите и имуществото му. Той маха радиаторите, но дава половината си заплата за такси от минаващи тръби и режийни разноски. Продал е родната къща с двора, но с парите е платил само антрето на някой панел. За другата част от парите е подписал крепостен договор с банка почти до края на живота си. Ако е жив, ще е горд собственик на двустаен бетон в краен квартал. Ще пуши “Мелник” и ще пътува с маршрутка, ще яде люцерна но ще стиска, защото обратен път назад -няма. Ще псува града и ще си спомня с умиление за градината в двора която не може вече никога да върне.Даже радиаторите не може да върне, защото и тях мангалите са ги предали на вторични суровини. На малкия човек, световната криза му е през крачола на панталона. Единствения панталон, който ще му остане на задника след среща с бирника, дошъл да му описва къщата. За него тази криза е с образа на вещото лице и хамалите, които идват да изнасят пералнята и телевизора, малко преди да го изнесат и него самия барабар със фикуса и котката. Ще го изнесат, ама без бой нашия човек едва ли ще им се даде! Всяко животно и всеки човек, притиснат в ъгъла напада от отчаяние. Ще барикадира вратата, а първия който влезе, ще излезе през терасата – без значение дали е бирника, полицая или самата световна криза! Пък, после да става каквото ще!

Честит имен ден днес, на всички с името Виктор и Виктория!

Мъжете понякога сме абсолютните свине! Създаваме си един свят, в който всички закони са по наш вкус и всичко което влиза в периметъра ни трябва да им се подчинява. От кариерата и бизнеса – до дома, забавленията и жените участващи в тях. Не поради друго, а именно благодарение на свинския вкус на много мъже, жените тъпчат джуки и силикон в циците, смучат с липосукция тлъстини и целулит от задниците си. Слагат изкуствени коси, мигли и орлови нокти, докато не започнат да изглеждат на пластмасови секс-играчки. Ако нямат глас за поп-фолк певици, жените трябва да умеят да чекнат гюбеци по масите, а отдолу да са задължително без бикини. Защото прасетата, обичат жената да изглежда като курва, да е лесна, перверзна и абсолютно безотказна. Да изохква всеки път минимум седем оргазъма, като не пропуска да отбележи задъхано в ухото на свинята огромния му размер, макар и да е колкото стъклен капкомер. Както и накрая, след секса ако е възможно - веднага да си тръгва и да се облича по стълбите!
Мъжете като цяло, обичаме да ни четкат егото но в голямата си част, не умеем да направим елементарен комплимент. Мъжете обичаме някой да ни обслужва, но не умеем да бъдем кавалери. Смятаме че всяка набелязана жена може да бъде в краката ни, но не можем да бъдем джентълмени. Обичаме да ни слушат, но не умеем да слушаме. Тази жена, която няма с какво да я впечатлим, се опитваме да я купим. Мъжете обичаме да виждаме и правим с жените навън това, което никога не бихме искали да виждаме и правим с жените в дома си. Да, ние наистина можем да бъдем свинете заради които много жени са това, на което приличат в момента, но за мнозина от нас винаги са се появявали жени, които да ни поставят на мястото! Жени, които деликатно пукват надутото ни мъжко самочувствие и его чрез собствената си женска слабост.
Моето го гърмяха няколко пъти, но първият ми незабравим урок и нагледно показно какво прасе мога да бъда, го получих преди години. Без значение колко, без значение кога, но в София по това време гъмжеше от абитуриентски балове..
- Пичове, вдигайте си гъзовете от тая скука тука! Отиваме в Панорамата на един бал! Кольо качва Марто и Сашо, Жоро и Павката идват с мойта кола! – дава заповеди новодошлия в кафето Емо и ни насмита по колите. Всичките сме на по двайсет и няколко години, зализани гъзари, със желанието да изчукаме целия свят и самоувереността, че ще се справим с половината още същата вечер.
- А как точно ще ни вкараш шест нереза, като нямаме куверти? – питам невярващо, но вече съм в колата.
- К'ви куверти бе!? Брат ми е там ди-джей - той ще ни вкара, няма страшно! Ти мисли къде ще ги водиме пичките после, че ако нашите са се върнали от екскурзията – терена гърми! – отговаря Емо и тръгваме.
В огромната зала-ресторант, влизаме без никакъв проблем. Градът блести някъде долу през витрините, а навсякъде е пълно с красиви момичета и слава богу, по-малко момчета. Всички танцуват на огромния дансинг, някои стоят на групи и си говорят, други са сами по масите.
- Аз предлагам да се пръснем из залата, щото така сме ебати глутницата! – предлага пак организатора Емил, опитвайки се да надвика музиката и да ни фокусира от мигащия блиц.
- Аз ще се метна ей, там! – отговарям, без да откъсвам очи от едно момиче, което седи само в ъгъла на една от единичните маси. Всички се пръсваме и аз тръгвам към нея, като пътьом си взимам и питие от мокрия бар. Когато доближавам масата, изчаквам да си вдигне погледа за да съм сигурен, че ме чува:
- Здравей! Не можах да намеря отговор защо най-красивото момиче на този бал седи само и не танцува, затова реших да ти правя компания. Освен ако не решиш да ме изгониш!
Тя се усмихва и след кратко раздвоение, ме кани да седна срещу нея. Въпреки мигащите светлини, наистина е страхотна, с черна права коса и червена семпла рокля с голямо деколте. Жакета е метнат зад нея на облегалката и това което успявам да видя, ме кара да ликувам че съм изпреварил другите с избора си. Запознаваме се три пъти, защото почти не чувам името й, а чувам само моето. Виктория! Започваме разговор, в който редувам въпроси за нея, с комплименти и прикрити сексуални намеци под формата уж на шега. Минава половин час, в който успявам да я накарам да се смее често, но въпреки това, усещам че съм едва на половината път до заветната цел. Решавам за пореден път да сменя тактиката:
- Не танцуваш, защото още не си чула любимото си парче, нали? Коя е любимата ти музика или парче, Вики?
- Разнообразна е, но най-много обичам АББА! –отговаря тя – Любимото ми е „Dancing Queen”.
- АББА са велика група! - скачам аз веднага от стола -Това го приемам за заповед и сега отивам да го поръчам да го пуснат! Поне на него няма да ми откажеш да танцуваш!

Виктория се опитва да ме хване за ръката да не ставам, но аз съм по-бърз и отивам право при ди-джея. Проблеми няма, само да свърши парчето на „Мили Ванили”. На връщане минавам покрай една фруктиера с портокали и взимам два за виното. Виктория стои като замръзнала, но аз не отдавам особено значение на това и сядам. Единия портокал се изплъзва от ръката ми и се търкулва под масата докато се опитвам да придърпам стола. Мразя си тази непохватност когато съм превъзбуден. Навеждам се и повдигам дългата до земята покривка да го намеря, с ясното желание да й видя краката най-после. Портокалът се е търкулнал почти при нея, но това което видях, бяха не само чифт красиви момичешки крака, обути в красиви черни обувки. Те бяха красиви крака, стъпили на стъпенките на инвалидна количка. Може би съм се забавил секунда повече от необходимото, но когато се изправям, Виктория ме гледа право в очите и ме застрелва от упор:
- Сега, сигурно вече съжаляваш и се чудиш как да си тръгнеш, нали?
Преди да се опитам да отговоря каквото и да било, ди-джея обявява „ Dancing Queen” специално за Виктория и очите й плувнаха в сълзи. Никой освен мен не я видя че плаче, защото дансингът се тресеше от танцуващи и пияни абитуриенти. Стояхме и мълчахме през цялото парче, около нас всичко танцуваше, а аз търсех най-правилното изречение на света, с което да започна. Чувствах се като най-големия глупак, мразех се и в същото време не знаех какво да направя. От надутото ми самочувствие не беше останало нищо! Останах до края, до като не дойдоха родителите й да я приберат. Моите приятели отдавна и много по-рано се бяха запиляли нанякъде, но в следващите им ловни вечеринки, повече не участвах.

Само не си мислете, че като е 10 ноември и аз ще се юрна да ви обяснявам нещо за всички лумпени дето изведнъж се почувстваха свободни и за 19 години, превърнаха представата си за демокрация в държава-зоопарк. Нищо подобно! Просто, днес открих цял 30 килограмов куфар със снимки, забутан на място, което съм си мислел че ще се сетя. Не се сетих обаче 6-7 години къде съм го скрил на тавана. Има още един куфар някъде, ама дано не минат още толкова. Пълен е със статуетки, дипломи и всякакъв калибър снимки. Първите които безкрайно ме зарадваха, са тези от първия концерт на Алис Купър на 29 юли 2000 година в София. Тогава зад барабаните беше Ерик Сингър (KISS) и стадион Академик беше пълен основно май заради него. След шоуто, заедно с организаторите отидохме на затворено парти в Руския клуб, където групата дойде след един час.
"Eric, you are the best drummer in all fuckin world, man!" - посрещам го аз от входа.
" Did you hear that? Did you HEAR that?! - обръща се той към бандата зад него и се смее - " Thank you! Thank you so motherfuckin much!" Преди да се е появил и самият чичко Алис, всички бомбардирахме Ерик с въпроси за KISS, а китаристът за работата му с Guns N' Roses. Hаправихме си снимки, а аз предвидливо смених шърта с чисто бяла тениска за случая. Алис Купър и без това, се беше поизнервил че виждаше на концерта море от фланелки на конкуренцията, та сега и на партито щеше да му дойде в повече. След два часа, всички се изнесохме към клуб “Backstage”, като единствено Алис отказа защото е уморен и се прибра към хотела. Дойде обаче 20 годишната му дъщеря, която се разпра да танцува цяла вечер . Ако беше буден баща й и да дойде да я види какви шпагати правеше на “I was made for lovin you”и “Love Gun” – щеше да се откаже от нея с Държавен вестник.:)

Измамното спокойствие беше като затишие пред буря. След атентатите на жп гарата в Пловдив и в една сладкарница в Сливен, шифрограмите към поделението докладваха за някаква терористична организация, създадена от "български турци". Имаше жертви, а снимките на част от организаторите бяха разлепени в поделението така че да ни се набиват физиономиите и имената им денонощно: Неджеметин Хак, Касим Дал,Сали Ахмед, Рушен Риза, а малко по-късно, цъфна муцуната и на Ахмед Доган.(Всички до един, днес са в ръководството на ДПС) Спорадично се съобщаваше за палежи и вандализъм, но на територията където бяхме Вътрешни войски – проблеми все още нямаше. Патрулите обикаляха из града и околностите, но се прибираха с доклади за едно мирно и кротко население, което бере тютюн и заедно прибира реколтата. Българите и помаците живееха кротко и в синхрон, а това беше в разрез с нашите очаквания. Когато бях дежурен патрул, винаги ходех в една сладкарница до киното. Стопанинът беше дядо Мехмед, който правеше най-вкусната баклава на света и кафе в джезве на горещ пясък. Този хрисим и благ старец, бе прекарал живота си по нивите и с едно равнодушно спокойствие гледаше на всичко ставащо около него. Изчакваше ме да запаля цигара и тогава идваше да седне при мене с кафе за двамата. Никога не ме питаше за нищо, защото знаеше че съм като оголен нерв. Чакаше аз да го заприказвам по някоя тема. Така минаваше седмица след седмица, когато изведнъж всичко се преобърна с главата надолу. Шифрограмите полудяха: Трети атентат на гара Буново с убити деца и жени, стъклена вата открита в дъвки и вафли по детските градини, поругани църкви и такива превърнати в обори за добитък. Листовки за поголовно унищожение на държавността с подписа на терористичната организация, кражби на оръжие и боеприпаси, нападения срещу караули. Районът пламна изведнъж и крехкия мир отиде по дяволите. Довчерашните съседи по ограда и махали, се хванаха за гушите. Караулите обикаляхме по села и близки градове, все по-въоръжени и се връщахме все по-изнервени. Появиха се милицията от школата в Пазарджик, както и граничните поделения, което даде знак че работата е сериозна и сме изправени срещу невидимата сянка на тероризма.
Една нощ, ни вдигнаха на крак заради намерени две убити деца край Джебел. Предположенията бяха, че е защото им сменили имената. За предупреждение. На другия ден ми беше смяната за караул в Кърджали и се отбих в сладкарницата. От както започнаха инцидентите, не бях ходил там. Бяха влизали от милицията и глобявали наред всички които говорят на турски. Кафето беше опустяло.
“- Как си дядо Мемед?”- Той се усмихва, носи баклавата и двете кафета. За пръв път мълчиме, пушиме и нищо не говориме. На тръгване, почти до вратата, той проговаря: “ По-добре не идвай вече. Опасно е и за теб, а и за мен. Стар съм вече, синко!”- Излизам, а след няколко крачки се връщам: “Дядо Мемед, кажи на бабата и на родата да не ходят към Джебел до неделя. Разбираш ли ме?” – Той се усмихва пак, казва:”Чакай!” – и след малко се връща с увита в найлон баклава в кашон от обувки. “Разбрах те! Хайде, носи армаган на аскера!”
Повишението ми в старши сержант дойде заедно с първите новобранци които трябваше да обучавам. Бяха твърде неопитни и уплашени, за да участват в акции, но съдбата ги направи свидетели покрай мои две от най-кошмарните: Тази, с преследване на осъдени на смърт терористи и големият сблъсък с въоръжената тълпа край Момчилград и Свиленград, искаща автономия. Там имаше жертви и от двете страни, а пукотевицата продължи цяла нощ. При първата акция, бях заедно с новобранците в близост до района където са заградили някакви, с няколко убийства и пуснати за национално издирване. Членове на терористичната организация. Това си беше истинска партизанщина, с истински ятаци сред помаците. Офицерите и войската ги заградиха в една скалиста месност, скрити в пещера до реката. Не пожелаха да излязат и тогава ми наредиха да пусна личното ми следово куче Бим. Подчиних се и го пуснах в пещерата. След по-малко от минута, от вътре проехтя изстрел и чухме как кучето изквича. Полудял, заредих автомата и изпразних целия пълнител вътре, макар да знаех че са се покрили. След мене запукаха и мойте новобранци, но ефект нямаше. Тогава дойде един от офицерите, хвърли вътре две лимонки и хълма се разтресе. Второто куче се върна живо, а нас ни наградиха с един почивен ден.
Шифрограмата за моето уволнение, дойде след две години, три месеца и 28 дни. Оставаха три дни до поредната нова година, а в поделението вече никой не ме закачаше за нищо. Новобранците вече бяха претръпнали от акции, бяха обучени, а аз си бях свършил работата. Напуснах поделението като младши лейтенант от запаса, под ескорта на цялата войска, с първите смешни цивилни дрехи и каишката на Бим вързана на ръката ми. Имах половин час до тръгването на рейса и помолих придружаващия ме караул да ме изчакат. Не можех да не мина през дядо Мехмед като за последно, макар че бяха минали шест месеца от както не бях слизал при него. На вратата ме посрещна друг човек. Дядо Мехмед беше се споминал. Изядох мълчаливо баклавата, глътнах кафето и се качих на рейса с мисълта, че никой на този свят не може вече да направи баклава и кафе като дядо Мехмед. След три дни, цивилизованият свят щеше да празнува новата 1986-та година.
Край

За пръв път от цяла година служба, виждах този митичен човек и секретния му кабинет в щаба. ВКР-то пушеше зад бюрото си, наметнат с шинел и като ме видя, само махна с ръка да вляза. Навсякъде в стаята работеха радиостанции, а зад него – картата на България на която мигаха безброй червени лампички.
- Нещата които трябва да знаеш, са точно три!- започна той без всякакви предисловия – Първо, от тази нощ си войник във Вътрешни войски към МВР и трябва да напуснеш поделението до един час след предаването на оръжието. Второ, без да се отклоняваш от главния път който излиза от Крумовград, след 6 километра ще те чака джип при една бариера. Даваш си военната книжка и не задаваш никакви въпроси. Трето, от тази нощ си произведен в чин младши сержант. Свободен си!
-Слушам!
След по-малко от 30 минути, порталът на казармата се затвори завинаги зад мен и поех към втората задача. Първо в мъглата изплуваха фаровете на джипа, а след малко и силуетите на трима военни с маскировъчни униформи. Предадох си военната книжка, натоварихме се в джипа и през целия път мълчахме. Малко преди да спрем, мернах през прозореца как отминаваме табелата на село Чорбаджийско, което означаваше, че сме още по-близо до южната граница. Секретно поделение с миниатюрни размери, цялото в маскировъчни мрежи и гъста растителност. На малкия плац бяха насядали поне 500 войници, някои пушеха, но всички мълчаха. Вече се съмваше, когато се появиха от някъде група военни със сини барети. Най-главния скръсти ръце и ни изчака всички да се изправим. След минута тишина, започна:
- Войници, вие сте ядрото на възобновените Вътрешни войски. Всеки един от вас, е избран по определен индивидуален и общ критерий и всички идвате от различни армии, поделения и гарнизони. Страната има спешна нужда от вас и ние сме тези, които от утре ще ви обучаваме по най-добрия начин. Път назад няма, и тези които не се справят – ще бъдат пратени на границата да дослужват, но не и в старите си поделения. Забранени са всякакви писма, отпуски, радиа и телевизия. Обучението тук ще бъде три месеца, след което се преместваме в Кърджали. Сега, офицерите ще ви настанят в спалните помещения, а след четири часа – всички строени с новите униформи и оръжие пак тук на плаца! Свободни сте!
Така се започна. Тамън се почувствах стар войник и изведнъж – хоп!-пак новобранец в нови войски. Никой не познаваше никого, а липсата на всякаква информация за външния свят ни караше всички да фантазираме какво може да се е случило. Въоръжиха ни с автомати, пистолети, каски, щитове, палки и гумени куршуми. Разпределиха ни в звена и отряди за борба с масови безредици и обучението започна. За трите месеца, инструкторите ни смазаха от тренировъчен бой, стрелби и акции в гората. Разделяха ни на две групи: група за диверсия която се криеше и група за неутрализиране. Тази, която се проваляше – жална й майка! За сметка на това, ни хранеха и тъпчеха с разни неща здраво! Килограмите скочиха на 92 и се чувствах като диво животно. През почивките ни разясняваха какво е Възродителен процес и че ние трябва да подсигурим спокойното му провеждане. После докараха и граничарски кучета, като на мен се падна Бим, който ми скъса три гащеризона докато свикне с мен. Една малка част от войниците не издържаха на напрежението и стреса. Вече всички бяхме обучени и убедени, че предстояха директни сблъсъци в които мишените щяха да се заменят с въоръжени противници. Просто, някои изпушваха и се сриваха психически. Най-често изпадаха в шок, разреваваха се и останалите знаехме, че след посещение в лазарета, това момче заминаваше към границата. Към края на третия месец, всички узнахме отговора на въпроса „Защо точно аз?” и какъв е поне единия критерий по който са ни избирали: Всички бяхме или деца на разведени родители, полу или пълни сираци. По този начин, се парираше вероятността някой да се заинтересува за нас къде сме и защо не отговаряме на писмата в старите поделения цели три месеца. Същото се отнасяше и ако някой загине, но макар че всички го мислехме -никой не го каза на глас.
Преместването ни в новото поделение в Кърджали беше зрелищно, демонстративно и посред бял ден. Присъствието ни трябваше явно да бъде забелязано от всички и за целта, направихме обход по всички централни улици в пълно бойно снаряжение. Местните хора кротко ни гледаха и ние се озадачихме от липсата на очаквания враг. Вместо това, вниманието ни бе изцяло върху момичетата – един биологичен вид, чийто образ беше избледнял и не бяхме виждали отдавна. Цялата войска бяхме влюбени в единствената жена в секретното поделение – косматата и дебела готвачка леля Надка. Надали е предполагала, колко сперма се е изляла по кюшетата заради нея, но беше прав един от офицерите: „ Момчета, започне ли да ви харесва леля Надка – значи ви е дошло време за уволнението!”
Всички мислехме за този миг, но предстоящата месомелачка в която ни завъртяха събитията от предстоящата година, ни изтриха всяка мисъл за уволнението, момичетата и даже леля Надка-готвачката.
Край на Втора част

Вестниците се нареждат на първо място като занимание след лаптопа ми по време на път. След като изчитам на глас хороскопите на всички в колата, обикновено ме оставят на мира. Така прелиствайки, попадам на заекващото интервю на Доган пред бившата му любовница Валерия Велева. Цитирам няколко "бисера" на глас, отговорът на пасажерите са няколко псувни и захвърлям вестника. Ей така, от нищото се сетих за казармата..
Крумовград, средата на 80-те. Бойно поделение, аз съм новобранец с остригана до синьо тиква и зимна шаечна униформа в кафяво. Лайняна работа! Панталона е снаден на три места и сигурно го е носил Франкенщайн преди мене, защото го загащвам до подмишниците. Държи се на една голяма безопасна игла, а надолу се е нагънал като потур до кубинките. Отдолу сме окомплектовани с бели наполеонки, които трябва да са до глезените, но на мене са ми до коленете, а прореза на дукяна ми е на корема като пред операция. Тогава тежах 70 кила, но обезкосмен сигурно съм бил две кила по-надолу.
„- Другарю старшина, има ли начин да си сменя униформата с нещо по мярка?”
„-Това да не ти е цивилизацията бе, путка майна! Я марш от тука, да не ти скъсам гьона!”
Влизам във взвод за разузнаване и управление на артилерийския дивизион, само защото пиша четливо и рисувам. Ученията започват още в 5 сутринта на полигона със сирена за учебна тревога, пълно бойно снаряжение, гаубици, снаряди и шлемофони. Как влизах през люка при екипажа – само аз си знам. Тогава можех сигурно и през дулото да вляза, ама не бях пробвал.Всички новобранци чакахме клетвата, за да се отядем и да се отспим. Аз чакам да ми донесат и едни тиранти, които да ме отърват от безопасната игла, която се разчекваше под тежестта на шаечния клин с всеки изминал ден. До клетвата, това не се случва а и никой не смее да се обади, че нещо не му е наред. В същия ден, строени с парадните автомати и бойни униформи, излизаме с маршировка на площада в градчето. Аз съм в първа редица и виждам от едната страна, събраното множество родители и близки които викат като на стадион, но ние сме си глътнали граматиките и гледаме само в знамето. По едно време идва един военен джип и от него слиза някакъв огромен генерал, с пагони като дъска за хляб. Нашите офицери се изпонасраха, а ние редовната войска направо се мумифицирахме. Тръгва генерала да приема парада, като се спира пред всеки блок войници на фона на духова музика.
„Здравейте другари войници!”- „Зздрр-р желаем др-р генерал!” – „Поздравявам ви с полагането на военната клетва!” – „Уррр-рра!”- Така дойде и нашия ред. Заставаме за почест, сваляме автоматите пред гърдите си и.....това което е имало да става, стана. Приклада и пълнитела закачиха безопасната игла отзад, шалвара се разтвори като парашут и се свлече до глезените. Мощен рев на цялата агитка близки и роднини, а аз не смея да мръдна и стоя по наполеонки. Някой ме хвана за яката и ме издърпа назад през редиците и сред канонадата от шутове по посока поделението, разбрах че е старшината. Заклех се служебно в щаба, а когато всички чакахме строени на плаца за първата си градска отпуска, командира се появи и каза:
- Я, онзи дето изложи поделението да излезе три крачки пред строя!
- Редник Георгиев! – излизам, заставам кръгом и си мисля за разстрел.
- От къде си ти бе, редник Георгиев?
- От София, другарю майор!
- О-оо....Това, софиянците сте най–големите боклуци и от вас не става чеп за зеле!
- Тъй верно, другарю майор!
- Щом е верно – само два часа свиждане и после 10 денонощия арест, пребоядисване на цялата ограда и почистване на външните гарнизонни кенефи! Ясно ли е, кестен с кестен?! Марш в строя!
- Слушам!
След два часа вече бях с тиранти, а в следващите десет дни ми трябваха осем баки зелена блажна боя. По–трудното бяха старите гарнизонни кенефи, които представляваха редица от фекални пирамиди и твърди като бетон. Докато млатех с кирката, бях сигурен че някъде в основата пръв е клечал или хан Аспарух или поне някой фелдфебел от Балканската война.
Цяла година изкарах в Крумовград. Службата си течеше монотонно между занятия, стрелби и полеви лагери. Станах ефрейтор, участвах в международния „Щит 84”, спяхме по окопите и деляхме пет вафли и три консерви русенско варено между цялото отделение. През кратките почивки, всеки гледаше или да спи, или да яде или да си бие чикии. Към края на първата година, точно по средата на службата, започнаха да се прокрадват първите слухове, че нещо става в държавата. Пръв го отнесе ходжата от близката джамия, в съседство с оградата на поделението. Точно когато на вечерна проверка сваляхме знамето от пилона на фона на химна – онзи се качваше на минарето, включваше някакви високоговорители и започваше да пее. Сто пъти го предупреждавали командирите от щаба да промени часа, но той се правел че не разбира. Така до една вечер, когато по време на химна се чу изстрел и тръгна слуха, че свалили певеца от ракетата. Часовите разказаха, че за да не стават разправии, военните му закачили един бинокъл на врата, метнали една карта на поделението и изкарали ходжата шпионин. Стрелеца беше един стар войник – пловдивчанин, който го командироваха да си дослужва в родния град. После мина малко време, когато една нощ, дневалния ме събуди говорейки ми на ухото:
- Георгиев, ставай! В щаба те вика ВКР-то!
Военно контра разузнаване. В щаба за пръв път видях митичната фигура на този офицер и чух за създаването на Вътрешни войски. След половин час, дюшека ми беше навит на пружината и на сутринта, никой от моя взвод не разбра къде съм изчезнал същата нощ, още цяла година до края на службата им.
Край на Първа част

20.10.-Пловдив, 25.10.-София, 27.10.-Стара Загора, 28.10.-София, 29.10.-Русе, 30.10.-Варна, 31.10. - National Museum Of Military History - София. After Shock! & Genero Solutions presents Halloween Carnival Party Night with Special Guest Star DJ Dr. Feelgroove, 01.11.-Варна, 02.11.-София. След изминатите близо 2800км., капакът на саркофага се затваря за едно денонощие.