Хубаво усещане е, когато сутрин отвориш гуреливи очи и установиш, че както винаги си се събудил в пъпа на европейска София. Още с излизането на измитите и чисти улици, виждам красивата кооперация отсреща и разбирам, че комшиите са спали тази нощ на жълто-сини чаршафи (1). До нея, грее прясно боядисаната фасада на другата кооперация. Всички професионално поставени кабели, говорят че съм съсед с високите технологии и това ме изпълва с европейска гордост (2). Тръгвам по чистите и празни тротоари до будката за да си купя вестник, (3)когато разбирам, че съкварталците отдавна са закусили с екологични и здравословни храни (4). Вестникът, както винаги е пълен с хубави заглавия от първа до

последна страница. Поредната спокойна нощ в цивилизования град (5). Взимам си едно кафе и се запътвам към кварталната градинка да прочета вестника на слънце и да подишам чист софийски въздух. Минавам покрай модерно обзаведената детска площадка (6) с кът за всякакви играчки (7). Поздравявам насядалите офис-мениджъри, излезли в обедна почивка от банката (8).

Угрижени са заради световната криза, но докато имаме такива специалисти – у нас няма да има никаква криза! В градинката си избирам слънчева и приветлива пейка, (9)а зеленината наоколо ме кара да се потъркалям в тревата, чак на човек да му се прище да попасе (10).

След като изчитам всичко, настроението ми се покачва двойно и решавам да напазарувам. Модерният открит пазар е една от емблемите на столицата и квартала. Всичко е подредено и блести от чистота. Пълно е с оригинални и маркови стоки, ухае на скъпи парфюми, а наоколо звучи класическа и поп музика (11). Продавачите усмихнато подканят на книжовен български език пред спретнати сергии с точни до грам кантари. Баби в традиционни български носии наглеждат прясно обрязаните внучета (12), докато майките пазаруват от близкия щанд на „Била”(13).

Идилия! Татковците, със силен слънчев загар, са отскочили до близката игрална зала. Това са работливи български бизнесмени в сферата на фармацевтиката и женските бригади по чужбина (14). В нашата държава - жени да искаш! Тесните специалистки са толкова много, че клечат по улиците и само чакат някой с добра оферта (15)! На връщане към къщи, подминавам две достолепни дами, седнали да си почиват. Взели са си пенсиите и са поуморени от шопинг-терапията в близкия Мол (16).

Кучетата и те са преяли и спят без никакъв страх до китайския ресторант (17). Собственици на къща с приветлив двор, са излезли на припек и обсъждат къде точно ще копаят за градински басейн и къде ще поставят люлката (18). Работливи домакини са изложили на простор до самата улица символът на българската чистота и хигиена (19).Няма съмнение, България е Швейцария на Балканите (20)! А над една входна врата, неизвестен майстор още в миналото, е изваял от цимент главата на нейните поданици (21)

.

Първа част
В онези отминали години, когато нямаше още „Лептен” и ходехме като обикновени акнета, всичко се приемаше за чиста монета. Рок групите в началото на 80-те ни бяха пример за подражание, без да си даваме сметка кое е сценичен имидж и кое не. Оскъдната информация се предаваше от ръка на ръка под формата на плакати, опърпани списания, значки, нашивки, фланелки 12-та употреба, касетки и дънкови якета. Много малка част бяха оригиналните неща, така че ни се налагаше да се оправяме с подръчни средства на принципа „Направи си сам”. Животът ни се осмисляше от събота до събота, когато се провеждаха единствените две масови дискотеки в двора на читалище „Петър Берон” до Южния парк, читалище „Средец” и на откритата ледена пързалка до Синьото кафе. Там се изсипваше половин София след училище, където всеки показваше музикалната си принадлежност в обособени агитки. Най-многобройни бяха Дупетата: Голям перчем, зализани назад край ушите, дълбока жилетка “Cappa” и ризка “ La Coste” закопчана до горе. Шалвари с много басти, бели чорапи и черни обувки с пискюли. Музикален стил: Диско.
Другите, бяха относително голямата група на хипарите: Ходеха със скъсани джинси, дънкови ризи и якета без ръкави. Целите нашарени с хипарски знаци и цветя, гердани от костилки и гривни с мъниста и топчета. Музикален стил: Beatles, Stones, Doors, Pink Floyd, Fish, The Police и т.н.
Следващите са Пънкарите: Най- малко на брой и най-трудни за описване. Тях милиционерите ги прибираха първи още на входа за външен вид. Косите са нагоре със захарен разтвор, гримирани и целите в синджири. Музика: Adam Ant, Nena Hagen, Sex Pistols и Ramones.
След тях са Рокаджиите, или така наречената агитка на Rainbow. Макар че ползваха общи рок-символи, те никога не се обединиха с Метълите. Друга музика: Deep Purple, White Snake, Black Sabbath, Led Zepeline.
Ето ги и тях - Хеви Метълите, или по-известна като агитката на Kiss: Най – разнородната от към стилове и най – многобройна армия след тази на Дупетата. В агитката бяха всички фенове на всички Heavy Metal банди за които можете да си спомните: Judas Priest, AC/DC, Iron Maiden, Van Halen, Motley Crue, Saxon, Motorhead и кой ли още не.
Както се досещате, всяка агитка мразеше всички останали. Всеки срещу всеки, но единствените случаи на някакво обединение, имаше при евентуален бой между агитката на Kiss и тази на Дупетата. Тогава на помощ на Kiss се притичваха малобройните пънкари и старите рокаджии от Rainbow. Щото, кръвта вода не става! После, пак всеки в своето кюше.
На тези открити дискотеки, през цялото време се пускаше диско музика, а всички останали чакахме да стане 23:00 часа, когато диджея вадеше „тежката артилерия”. Това бяха нашите 30 минутки слава, които ги разпределяхме между пренебрегнатите стилове и неофициално забранени групи. После, докато сме още в еуфория, ченгетата ни разпръскваха на терена, късаха плакати, значки и якета, а някои направо ги прибираха. Така или иначе, след учебната седмица всички се връщахме в събота на терена с нови значки и позакърпени доспехи.

Втора част
Никой не разбра, кога и как се появиха първите Black Metal фенове сред нас, но постепенно агитката взе да почернява от нови попълнения. Те слушаха групи като Venom, Slayer, Mercyful fate и King Diamond. Звучаха като чугунолеярен цех, а вокала пееше сякаш се уригва продължително. Мирното съжителство между тях и нас, роди нови приятелства и свежо попълнение на гаджета с дантели и черен маникюр. Не си спомням коя година точно беше, но беше лятото, когато черните метъли решиха да празнуват рождения ден на Кинг Даймънд. Цялата агитка се навихме, макар че имахме много бегли познания по въпроса. След края на дискотечния маратон в събота, всички се събрахме в градинката зад Руската църква, когато някой се изцепи:
- Абе, копелета! Хайде да отидем до централните гробища и да се снимаме там за спомен, а? Аз нося апарат със светкавица!
Мощен рев на одобрение, след което всички момичета извадиха моливите и гримовете по пейките. Настана масово гримиране под лампите в парка, а един от нашите изтича до тях наблизо и се върна с две кутии темперни бои. Баща му рисувал цветни простотии и той му гепил черната и бялата щото не ги бил ползвал. След още половин час, вече бяхме страшни за гледане! На тръгване, се оказа че половината не искат да идват, а една част от негримираните решиха да ни придружат. Теглихме на отцепниците по една майна и тръгнахме пеша по най-тъмните улици към гробищата. Докато стигнем до входа, се оказа че и придружителите са ни отсвирили и са се попиляли по пътя. Отново теглене на майни и преброяване на най – отворените. От цялата агитка, наброяваща близо сто човека, пред входа сме седем.
- Леле-е....от нашите сме само четирима!- констатира тартора на черните метъли - Утре ще им еба майката страхлива на ония путьовци! Айде да влизаме! И без тях ще се снимаме....
Тартора се казваше Мартин и беше се увъртял целия в черно от глава до пети. Включително и черни ластични дънки, които някой му ги беше купил отвън. Имахме и три момичета с нас, което допълнително ни вкарваше смелост макар че наближаваше полунощ. По онова време, в тези часове нямаше никой по улиците, а пък на централните гробища – съвсем! Всъщност не съвсем, защото две патрулки ни видели още на идване, но ни дебнели без да знаем.
Цялата групичка тръгнахме по главната алея и завихме зад църквата, където има нещо като параклис. Приличаше на стара фамилна гробница, със желязна врата насред шубраците. Марто решава, че това е правилното място и започваме фотосесията. Общо взето, скучна работа, до момента в който започваме да се бъзикаме кой е смелчагата да влезе в параклиса. Първи е Мартин и още един, а ние сме отстрани и чакаме за да ги снимаме. В момента в който отвориха вратата, се насраха така, че ластичните дънки станаха на шалвари. От вътре изкочиха двама сънени и уплашени цигани, въоръжени с лопати.
- Кви сте вие бее-е?! Кво правите тука, вашта мама....Асене-е, Кольо-о!- развика се единия, а след секунди някъде зад параклиса дойдоха по гащи и лопати още двама с едно куче.
Каква излезе цялата работа? Това било параклис само като фасада към алеята, а назад си е вързано с фургон в който спят гробарите и пазачите. Там си стои и до днес. От групата бяхме останали само четирима, а трима се бяха изпарили в неизвестност. Милиционерите ни посрещнаха на входа и ни отведоха както си бяхме маскирани и насрани във Второ управление. Писахме цяла нощ, а на сутринта дойде баща ми да ме прибере последен. Нищо не каза, а като влязохме в колата ме попита: " Биха ли те?" Казвам: "Не!" след което ми отвъртя такъв шамар, че два сопола като ластици отхвърчаха през прозореца, а маската се превърна на бяло-черен облак прах.
От тогава, ми пресъхна съвсем интереса към Black Metal, а агитката малко по-късно се разпадна.

Ани и Вероника от Ню Йорк! Благодаря ви момичета за изпратената снимка -подарък и за присъствието ви тук в "My Dark Castle" every single day вече цяла година:)
Благодарение на мейловете, разбирам че сте на 21 и 23 години, учите в колеж и че сте на "ти" с фотошопа!:) Разбрах също така, че живеете в Америка от 7 години и няма да се върнете в България. Нямам друга алтернатива, освен аз да дойда, за да ви видя вас и произведението "на живо" съвсем скоро!:) Обещах ви този пост - Here it is! :)

Трябват момичета за формиране на балетна група с ежедневен ангажимент. Това е работа, за която може да ти помогне само човек от бранша и първата за която се сещам, е Катето. Познавам я от 13 годишна, защото израстна в квартала при старото ми ателие. Учеше спортна гимнастика, участваше като манекен в модни ревюта, но на 17 си хвана първото гадже, прецака си гръбнака, стана танцьорка в някакъв клуб и изчезна. После от квартала изчезнах и аз. Единствената връзка която имах, е номер който не е набиран никога от три години насам, но бях длъжен да опитам. Дава свободно, което ме изненадва, а следващото : „Жороо-о?!” означаваше, че изненадата е същата от другата страна и че не съм изтрит.
- Кате, трябва ми твоята помощ и работата е по твоята специалност. Кажи само кога и къде да дойда!
Срещата е уговорена по нейн избор за след няколко часа, в едно от най-гъзарските кафенета в центъра. Там съм половин час по-рано и си мисля, колко трябва да се е променила. На 17 беше хубава, а сега на 20 трябваше да е пичка от всякъде! Първото питие вече го изпих, но докато повтарям поръчката на сервитьорката, някой застава плътно зад мен и мълчи. Обръщам се и я виждам нахилена, в ескорт с някакъв остриган прошляк на около 25. Пълно разочарование в очакванията! Катя изглежда опърпана, състарена и амортизирана. Оня е с цял татуиран врат, пиърсинг по веждите и маскировъчни гащи, а едната му ръка е върху задника й. Давам вид, че не съм забелязал нищо и докато сядат пред мен, тя започва с въпросите:
- Разказвай сега как си? Не съм те виждала от миналия век! Балерини ли ти трябват?
Ясно. Цялата тази словестна атака, е презастраховка за пред приятеля й. Да не си помисли, че ще тръгна да я свалям и че наистина е дошла за по работа. Тоя лайнар има ли идея, че ако съм искал, съм могъл да го направя много преди да си е дупчил веждите ?! Изчаквам да си изберат какво ще пият, поръчват си бири и аз започвам по темата, без въобще да му обръщам внимание повече. Разговора върви разпокъсано, до момента в който телефона на гаджето й не изцепва едно протяжно: „ Веруйем, у лю-уба-ав..!”
- Ало...кажи бе?...Нема значение къде съм, ей са идвам! - затваря – Катьо, изчезвам че Миро е дошъл у нас и е донесъл там, едни работи и ще ходя да готвя. След един час ще мина да те взема.....Аре!
Аз мълча, Катя го проследява с очи докато излиза на улицата, но преди да си отвори устата я изпреварвам:
- Голям готвач тоя твоя бе, Кате! Дилър ли е? Ако мислиш да ме лъжеш, по-добре нищо не ми казвай!
Катя започва да се хили, после изведнъж унива. Настроението й се люшка непрекъснато в двата полюса. Свалям й слънчевите очила от лицето и я поглеждам фронтално, за да покажа че съм сериозен. Хубавите някога сини очи са потънали в сиви окръжности.
-За какво да те лъжа, като си личи от сто километра! – започва изведнъж Катето и пали цигара. Пропушила е. - Трябват пари, нали знаеш...
- Знам. А ти от кога и със какво се друсаш? – ей тоя въпрос ме мъчеше от началото на срещата.
- Ти пък защо реши, че се друсам?
- Защото ако си забравила, през ателието ми минаха 99% от така наречения елит, шоу-бизнес и ъндърграунд. Половината от тях, за всичките години са изшмъркали един чувал кокаин на стъклената маса в съблекалнята, докато чакат за проби. В задния двор на кафетата са изпушили поне една ливада джойнт, а за екстазито да не говорим. Преди години, един кийбордист от една наша група ме молеше да го скрия някъде защото беше в хероинова абстиненция и трябваше да си удари дозата. Мислиш ли, че не знам как изглежда човек който друса?
-Не знам дали знаеш, но майка ми умря преди три години. – започва Катя – Аз трябваше да се грижа за сестра ми, защото беше на 11 години, а доведения ми баща си хвана любовница и ни отсвири.
- Как така ви отсвири?
- Ами, спря да ни дава пари, но не можеше да ни изхвърли, защото апартамента е на майка. Тогава започнах да танцувам вечер по клубовете. Всяка нощ от 11 до 3 сутринта. В началото се издържаше, но след един месец се скапах без почивка, но не отида ли – губя пари. Тогава се появи твоя адаш.
- Кой бе, тоя готвача „Звездев” ли?
- Да, и той е Жоро. Беше барман там и една вечер ми предложи едно „Мицубиши” да се вдигна. Танцувах до 6 сутринта, а на другия ден не ми се спеше.
- Какво беше това „Мицубиши”?
- Екстази, ама те са различни. После станахме гаджета, пробвах кока и бях като самолет. Преместих се при него в кв.Дружба и сега съм там. По едно време, всичко вървеше добре, но една вечер нахлуха едни мутри в квартирата. Пребиха го от бой, защото бил шанаджия. Заплашиха го, че втория път няма да му режат ушите а направо ще му извадят очите. Мене какво ми се случи, не ме питай...
- Кате, от кога си в целия този филм?
- От тогава, до сега. Нали искаш да ти разказвам, не ме прекъсвай! Та така....Парите свършиха и той започна да „готви” амфетамини по разни села и къщи извън града. Много е гадно! Пукат ти се капиляри в носа, ама поне е по-евтина от коката десет пъти. Ама се продаваше много бързо.
- Всичкото това, за да имаш сили да танцуваш всяка вечер ли бе, Кате?
- Вече не. Сега вече всичко ми е все тая. Ние не можем да се мерим с тия количества дето се произвеждат по циганските махали. Там е мафия. Има араби ченгета...абе, трудно стана и минахме на мет. Метамфетамин. Това е сега най-големия хит навсякъде. Готви се за нула време в банята и е много по-яко от кокаина. Нали ме пита какво друсам от време на време? Е, тва е! Само дето зъбите ми дават фира. А сега ми поръчай още една бира, моля те!
Докато търся сервитьорката с поглед и си давам сметка, че и тя е на път да даде фира изцяло, адаша-готвач се връща преждевременно. Катя си е сложила пак очилата, гледа през витрината и реве.
- Готова ли си?....Що ревеш ма, Катьо?!
- Нищо ми няма. Влезе ми пушек от цигарата в очите.- отговаря тя и ставайки се обръща към мене – Работата с балета май няма да стане, предполагам?
Вдигам рамене и двамата си тръгват. През витрината виждам, как й дръпва телефона от ръката и започва да рови в него. Катя се опитва да го вземе, но той не й го дава и се скриват зад ъгъла. След секунди, съм сигурен че ще бъда изтрит от списъка. Нейния номер обаче е все още в моя. Дали ще й звънна пак някога?
Мисля, че не - Delete.

Една хубава статия, публикувана днес в готиния сайт за рок-музика metalnews-bg.net ми затвърди убеждението, че всички рок-чудовища в бекграунда, в крайна сметка са едни добри синове и грижовни бащи. Като започнеш от Ozzy Osbourne, минеш през Kiss, Motley Crue и стигнеш до Slipknot. Вярно, всичките са „лоши момчета” на сцената, но никой от тях не е крил привързаността си към традиционните религиозни и житейски ценности извън нея. Някои от тях дори превърнаха фамилиите си в телевизионен продукт, в който виждахме как деца и съпруги пилят нервите на вездесъщите рок-икони Ozzy Osbourne, Nikki Sixx, Tommy Lee и Gene Simmons. Интервюто на фронтмена на Slipknot – Corey Thaylor, е поредното доказателство, че в свирепия шоу-бизнес, гримът и маската са верен съюзник, стига да го защитиш с добър продукт. Дълго време гледах на тази група, като поредните маскирани еднодневки, но след като чух парчето „ Before I Forget”, си взех едно на ум. Извън сцената, вокалистът на групата с позиция №1 в американските чартове, заявява следното: "Тази група е направила за мен много повече отколкото някога бих се надявал. Позволи ми да заделя пари за колежа на децата, да си купя собствена къща и такава за майка ми - първото нещо, което купих. С други думи имах възможност да се погрижа за хората, за които ми пука."
(Corey, в Булгаристан за съжаление, това е възможно да се случи само в чалгата, но това е друга тема и трябва дълго да ти обяснявам)
Предлагам ви видеото на убийствения хит „Psychosocial” от последния албум на Slipknot – All Hope is Gone, който ми пръсна стъклата на прозорците. Единственото което мога да кажа е, че си струва номинацията за Grammy . А както разбрахте, ако Corey Thaylor спечели статуетката, с нея най-вероятно ще си играят дечурлигата му, докато той е със съпругата си на неделно посещение в градската църква!:)

Няма нищо чудно във факта, че все повече хора заявяват че обичат животните повече от хората. Вчера получих последният коментар по темата “Flesh & Fashion”, от анонимен читател в гр.Сливница. Оказа се, че това което смятах за отминало в годините, продължава до ден днешен. Разбира се, във времената на пренаселеност в които живеем, ако трябва да вярваме на новините, човешкия живот поевтиня до цената на един патрон. В такава ситуация, животните около нас губят всякакво значение и единственото на което могат да разчитат, е случайната милост или бърза смърт под гумите на нечия кола.
Отглеждал съм една дузина котараци, декоративни рибки, хищни пирани и дори един гарван. С кучетата нямам много опит, но разбрах на практика какво значи вярност и какво значи твърдението, че кучето само избира човека. Разбрах го от един уличен пумияр, който се появи преди няколко години в двора на Арт клуба на ул.Иван Асен. Прозорците на ателието ми гледаха в този двор, който собственикът Гальо бе превърнал в музикално и артистично стъргало. Там се събирахме да пием обедното кафе или вечер на нещо по-твърдо, дискутирайки нови проекти, албуми и предстоящи турнета. Тогава от някъде се появи Пъшо. Класически мелез, в който се преплитаха най-малко три породи, но едър като вълк. Типичен уличен “Коферман”. Влезе в двора между масите, завъртя се и дойде право при мене. Погалих го, почесах го по ушите и разбрах, че вече някой му е станал кръстник.
- Що всички му викате Пъшо? Какво е това олигофренско име? – питам сервитьорката.
- Така го кръсти Киро тотаджията отсреща. Пъшо е, защото всички му викаме “Пшт –пшт! Марш от тука, не там!” - и за това.
Пъшо беше куче с характер. Умираше да си играе с деца, даваше им да му бъркат в очите и ушите, да го дърпат за опашката и да го яздят но, само на тях. Не само че не даваше на всеки да го пипа, но и много мразеше клошари, цигани, полицаи и продавачи на вестници. Видеше ли някой такъв екземпляр да минава по улицата – надаваше страховит гърлен вой и от там атаката беше свирепа. Гонеше ги като империалисти из целия район, което ми отваряше работа на мене, защото само аз бях единствения който слушаше. Така стана, че вече всички мислеха че е мое куче. От цялата тази работа, най-много страдаше един мой приятел Роман, който беше мургав и Пъшо му ръмжеше, но го търпеше защото му показвах че е наш приятел. Въпреки това, двамата не се харесваха, Роман го гонеше и Пъшо само защото аз бях там – се отдръпваше. Времето си минаваше, аз започнах да го храня редовно, пусках го да влиза в ателието, но Пъшо беше израстнал на улицата и не можеше да стои дълго затворен. Докато работех в ателието, той беше или на пост пред кооперацията, или някъде наоколо, за да не ме изпусне ако изляза. Заради него, ходех пеша до НДК, където течеше подготовката за пролетното издание на Форум Българска Мода. При тези разходки, Пъшо беше ескорт-образец! Плътно до крака ми, никакво внимание на нищо и никой наоколо. В градинката на НДК му казвам “Стой тук!” и когато изляза от репетиции след 4 часа, Пъшо е там! Посреща ме и се връщаме до ателието. Уникален чешит!
Последните три дни преди старта на Форума, пътувах с кола за да пренасям колекцията и Пъшо остана в квартала, когато станал инцидента. Роман бил в Арт клуба, когато някакви две дупета му откъртили огледалото на FW-костенурката. Излязъл той, започнала разправията и станал бой. Никой от масите, пълни с негови познати не станал да се намеси! Единственият, който скочил храбро да го защитава, въпреки тегавите им взаимоотношения, бил Пъшо. Двамата в тандем, хвърлили як бой на дупетата, но и Пъшо отнесъл един-два шута. Когато се върнах, го заварих обграден от сервитьорките, които му даваха вода, но по муцуната имаше кръв. С Роман го занесохме на ветеринар, който каза че има пукнато ребро което ще заздравее от самосебе си. След три дни, пред повече от 2000 души, закрих Форум Българска Мода с блестящо шоу и предстоеше афтър-парти във фоайето на Шератън, където щяха да раздават плакети за цялостен принос и т.н. Казах, че отивам да върна колекцията в ателието, да се преоблека и да отида направо на партито след един час. Пред кооперацията никой не ме посрещна, което ме озадачи, но като бутнах входната врата, изтървах целия щендер с дрехите. Пъшо агонизираше с пяна по устата пред вратата на ателието ми. Някой го беше отровил със стрихнин. Умря ми в ръцете, а аз от безсилие се разревах като малко дете. Чак тогава си дадох сметка, колко съм го обичал това куче! На партито не отидох. Там едва ли са предполагали, че когато са съобщавали името ми, аз погребвах в задния двор на кооперацията най-добрия си приятел. Пъшо – бездомният мелез, с какъвто всеки ден всички се срещаме на собствената си улица.

(Ако не виждаш слайда, цъкни на хикса в прозореца)
Икономика на връзките, или какво искат днес мъжете от жените и обратно.

В САЩ, както вече и у нас, особено сред по-заетите професионално хора, обявите за запознанства са много популярни. В интернет форумите, наскоро се завъртя следната история: 25-годишна мацка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива, пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

"Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк, така, че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо. Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в "Трибека" (друг скъп квартал), а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите - аз честно и почтено питам. Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях - като външен вид, култура, любов и умения в домакинството."Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:

"Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии - печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка. Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна - ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо - твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми - не. Всъщност много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш. Така, че икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо.Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго (което ти всъщност предлагаш), а по-скоро да те ползвам за кратко и да те препродам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното - ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така, че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто - както ти поставяш условията, има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб, "интелигентна, стилна и изключително красива", не е успяла да си намери чичко-паричко досега. Трудно ми е да повярвам, че ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва. Надявам се, че съм ти помогнал, а ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг, обади се."

Не помня от кога не бях виждал как изглежда света в 6:30, но този път се налагаше да го направя. Първо, защото телефона го бях оставил нарочно в другия край на стаята и второ, защото не върви да връзваш два пъти тенекия на кмета на общината. Още повече, ставаше дума за работа в мой интерес. Първия път се успах царски, но сега вече нямах очи да го повторя и ставам със скок. Боже, това София ли е през прозореца? В 7:30 съм на булеварда и разбирам,че сутрешната романтика е възможна на чардака в някое родопско селце, но не и в този буламач от коли, гурели, кисели физиономии, клаксони и лош дъх от неизмити зъби. Половината търчащ народ се прави че говори с някой по телефона, другата гледа тъпо през прозорците в задръстването. Да пътуваш със собствен превоз в такъв трафик, без да знаеш къде ще паркираш е самоубийство. Таксита няма никакви и се пускам пеша по Пиротска, където знам че ако не намеря някое свободно излизащо от квартала – значи никъде няма! Късметът ми проработва чак на пресечката с Опълченска, където познат катаджия тормози едно такси 1280. Шофьорът е жена около 30-те и веднага й правя оферта:
- Ако ме закараш до 30мин. до община Красна поляна, ще съдействам да те пусне!
Таксиджийката ме гледа подозрително, но аз не дочаквам отговора и директно отивам при ченгето - “Старши, работата е на живот и смърт!” Една бележка с лика на Петър Берон светкавично сменя собственика си и ченгето ни пуска с уж последно предупреждение. Сядам в колата, но стоим на едно място защото сме отново в задръстване пред кръстовището.
- Днеска ще кажа че съм повозила и ме е спасил един известен човек! – четка ме таксиджийката.
- Да бе, даже на гоблени ме бродират вече! – отговарям и тя избухва в смях. Поглеждам картона на стъклото и разбирам, че се казва Антоанета. На снимката е същата ухилена и възпълна жена, на която професията и трафика все още не са убили усмивката.
- Ти какво гледаш? – пита ме Тони, все едно нацията е разделена на „Левски” или „ЦСКА” – Брадъра или Танците? Щото аз тия дето танцуват хич не ги гледам! Кво ме интересува това джудже Мамалев или оная истеричка Нети дали могат да играят кан-кан?! В Брадъра са пълни прошляци, ама поне и резила им е пълен!
- Аз почти не гледам телевизия – отговарям – но от това което видях, съм сигурен че Къщата по енерция ще глътне всички зрители. Но там пък манипулацията е страшна!
- Айде мръднете малко напред бе! – скарва се Тони - По-зелено няма да стане! Дееба охлювите ви селски, заспали.... Какво викаш, извинявай, за манипулацията?
- Ами, хубава циганка, кротка и дърта помакиня, които не са представителна извадка. Ако бяха заменени с някоя мърлява крадла, а помакинята с някой от ДПС – щеше да е по-реално и по-близо до истината! Тези неща мразят хората!
Вече почти навлизаме в кръстовището, но преди да кажа нещо, тя пак избухва:
- Гледай го тоя заспалия с Реното! Леле, тоя не е в ред и ще джасне някой!
Покрай нас профучава въпросното Рено карайки в насрещното и се врязва в центъра на кръстовището, засичайки една дузина коли. Започва канонада от псувни и гора от средни пръсти по адрес на шофьора и от двете платна. Светва зелено и това го спасява макар и за кратко, защото до следващото кръстовище всички се движим като едно цяло. До където ми стига погледа, е море от коли във всички посоки и ако бързаш за някъде, ти трябва хеликоптер. Едно старо БМВ се изравнява с лудото Рено, шофьора се показва почти целия през прозореца и му тропа по тавана, но онзи гледа само напред и не мърда.
- Е така е всяка сутрин братче! – казва Тони и се залепваме през една кола от него – Още спят, качват се на колите, кисели, нервни....На тоя не му дало гаджето, оня не изтрезнял...До обяд е кошмар в тая София!...Гледай го тоя пак какво прави!
Реното тръгва между трамвайните релси с мръсна газ, преминава кръстовището на една боя разстояние от насрещните коли и в момента когато почти го пресича – тряяа-ас!
Две коли, които правят десен завой пред него остават без задна броня и отнесено странично огледало. Край, изгоря ми срещата с кмета! Така са застанали, че ние запушваме кръстовището като тапа отвсякъде, а онези от колите излизат и директно скачат върху виновника. Всички около нас и него са отворили прозорците и се провикват като на митинг:
- Убийте го тоя бе!...Айде сега да те видиме най-отворения, нали си голем гявол,а?!
Единият от пострадалите шофьори усещайки подкрепата, го кара да си свали стъклото и в момента в който го прави, му вкарва няколко тупаника. Другият пострадал се заема да троши фаровете на Реното, но в момента в който му пробива гумите, виновникът избутва бияча и излиза. Целият разкървавен, разреван и уплашен, той подминава всички и отваря задната врата на Реното от дясно. Навежда се и измъква нещо, което никой от нас не бе забелязал и всички мислехме, че е сам. Не беше сам. Извади на ръце една дребна жена, бяла като платно и облечена само по нощница.
- Жена ми ражда бе, изроди! Помощ! – човекът я понесе между колите напред и заряза потрошеното си возило.
- Е’баси майката! – Тони грабва станцията:” Колегите в района на бул.Стамболийски и Константин Величков, ако ме чувате, отворете трасе на кръстовището и ескорт до Майчин дом!”
В агресивното море от коли, всички които до този момент искаха да линчуват шофьора, се юрнаха да правят коридор напред. Някакъв джип натовари майката и всичко пред него се разцепи на две. Трима колеги на Тони поеха колоната и отведоха джипа надули клаксоните.
Пред общината слизам в 9:15. Кмета излиза по работа и се засичаме на входа на стълбите: “Не мога да те чакам 45 минути! Пак ли се успа?”
Не съм се успал!
Трафик.

(ако не виждаш снимки, цъкни на хикса в прозореца)
На 12-ти този месец, направихме празненството по случай вторият рожден ден на казино "Цезар" в гр.Бургас. Помня я,(все едно беше вчера) тази зала още като беше в ремонт преди откриването, още преди хубавите бургазлийки да станат крупиета и още преди да отеснее от народ. Каквото и да кажа - няма да ми повярвате, така че по-добре да качвам снимките, а другото да го оставя на фантазията ви.
Други някакви снимки за които евентуално си мислите - нямам!

Учудващо е, колко ненужни неща може да събере човек в къщата си с годините. Местиш от единия шкаф в другия една камара дрехи които знаеш, че никога няма да облечеш повече, но все не ти дава сърце да ги изхвърлиш. Само като си помисля, че някой прошляк ще ми подноси старото любимо яке или пуловер – се отказвам! Може да си е загубил цвета, да има разпран хастар, ама пак нещо ме спира. В един момент обаче, решавам че трябва да отърва леговището си и себе си от всякакви ненужни вещи и се захващам бързо, преди да ми е минал мерака. Събират се три внушителни найлонови чувала, които са пълни с дрехи, обувки, ботуши, кецове, фритюрник, две ютии и една камара стари сервизи,VHS касети, вази и джунджурии. Нито да ги оставиш – нито да ги изхвърлиш! На тавана не мога да ги кача, защото има майстори за покрива и само аз липсвам с чувалите. Трябва да ги оставя в мазето, където ще ми се наложи да вляза за пръв път.
Вратата към мазето е под стълбищната площадка, с обков като на перилата. Някой преди 60-70 години бая си е играл да я украсява кооперацията, а ключът и ключалката са произведение на древното изкуство. Паяжините още с отварянето ми показват, че и комшиите не са слизали от доста време. Напипвам ключа и лампите светват. Не мазе, а катакомби! Никакви тухли – всичко е дялан камък в основите и преградните стени. Врати няма, защото всичко е обособено в три преходни помещения. Пълно е с гардероби, шкафове, кашони, чаркове от колела и ухаа, един мотор “Урал” с ръждясал резервоар и пружинени седалки. Решавам да довлача чувалите в най-вътрешното помещение, което ми се вижда най-празно, когато виждам че имам компания. Плъхове! Две бройки изкачат от двете ми страни и хукват право в крайното помещение за където съм се запътил. Оставям чувалите на средата и започвам да се оглеждам наоколо, защото онези двата цвърчат тихо някъде вътре, но звучат като тревога. В ъгъла стърчи някаква дръжка и когато я издърпвам, се оказва счупена лопата за сняг. Перфектно оръжие, даже шперплатовото гребло отпред е здраво. Преди да направя и първата крачка напред, се случва нещо изумително! Виждам, как онези два плъха носят в зъбите си малки розови плъхчета и тичат в някаква решетка в дъното на стената. Влизат някъде в шахтата, оставят ги и се връщат! Нови две - и пак тичешком обратно!
В този момент, както стоя като закован от гледката, някъде зад мен минава още един трети и спира отпред на два метра, точно на входа към помещението с бебетата. Като стража. Огромен, опърпан и явно много стар плъх, който стои пред мен, гледаме се очи в очи и не мърдаме. Седнал е на задните си крака, гледа ме с черните като топчета очи, а онези двата търчат като бесни с бебетата в зъбите си. Размърдвам греблото за да ми е удобно за евентуален удар, но стария плъх не помръдва, а само свива очи, сякаш чака удара и смъртта си. Ако аз стоях пред динозавър Ти-Рекс, щеше да е същото!
Винаги съм знаел, че плъховете са умни животни, но тази отчаяна саможертва на този възрастен екземпляр, ме респектира и съсипа окончателно! Отстъпих назад, оставих бавно греблото и изчаках да си пренесат цялата фамилия. Накрая, старейшината се обърна и бавно се прибра някъде там, в шахтата при другите. Зарязах чувалите на средата и излязох. Искаше ми се да счупя ключа в ключалката, за да не може никой никога да не може да влезе в мазето повече.

Добре че ми звънва телефона, за да видя че вече е станало 10:30 часа, иначе щях да го откарам до обяд. Колежката Диана от казината, с която сме достатъчно близки, че да започва без „ало” и без „добро утро”:
- Пил ли си кафе?... Сега ще го правиш?!..Проспа си живота!..Слушай, пращам ти на пощата едни неща да прочетеш за себе си и да се посмееш!.. В неделя пътуваш за Бургас! Чао и ще се чуем по-късно!
Слагам кафеварката, отварям лаптопа и докато зареждам първия линк от писмото, си мисля какво ли още може да прочете и чуе човек за себе си. Отваря се някакъв клюкарски сайт, моя стара снимка на поне 10 години и авторка, някаква с псевдоним „albena_v”. Много оригинално, няма що! Я, да видим какво е изсрала:

„Жоро Пентаграма е болен от анорексия, носи се сочна клюка в хай средите. В последно време съпругът на красавицата Юлияна Кънчева избягва да се появява по светски събития, заради изключително притеснителния си външен вид. Дизайнерът е станал само кожа и кости, кожата му постоянно е бледо-жълта, а погледът му е повече от отвеян, цветущо описват състоянието на Жоро негови сподвижници.”

Абе, вие добре ли сте бе?! Аз катеря 85 килограма вече, а под 80 не съм слизал от години?! Май трябва да стана като Котоошу, оня нашия състезател по сумо, ама тогава ще ми лепнат булимия или нещо по-гадно. Не съм ходил по светски мероприятия. За какво да ходя на още, като половината ми месец е ангажименти с такива мероприятия и се виждам с всички муцуни от бранша? Омръзнали сме си до смърт вече, а пък на хората – пет пъти повече! Не ми е интересна тая измишльотина и отварям втория линк:

„Беднотията в България принуди един от най-отявлените ни дизайнери на кожени облекла да преориентира леко стила си. Жоро Пентаграм, по-известен като съпруг на манекенката Юлиана Кънчева, е започнал таен бизнес с изработката на секс-костюми, узна засекретената информация репортер на „Клюки”. Дизайнерът изработвал тайно в ателието си прекалено изрязани дрехи от кожа, които били стил „садо-мазо”. Основната клиентела на Пентаграма били няколко управители на родни бардаци, които давали облеклата на стриптийзьорките в клубовете си. Мълвата реди, че Жоро първо изпробвал моделите върху жена си, като я карал да му прави модни дефилета, а от време на време разигравали и сценката „строга господарка с камшик”. В най-скоро време дизайнерът смятал да излезе наяве и да направи официално ревю със секс-костюмите си. Освен това, от няколко секс магазина вече били проявили голям интерес към одеждите му и искали да закупят големи количества за търговската си мрежа.”

А, така! Някой сигурно ми е гепил марката и шие кожени сутиени и бикини без аз да знам! Даже ателие е отворил и бие жена си с камшици. Била бедна България, ама поръчки за секс-магазините имал здраво! Който и да е тоя измислен герой, в никакъв случай не съм аз! Не само че не съм сядал зад шевна машина от 5 години, но и никога не съм шил садо-мазо през живота си! Само не разбрах, защо пак има моя снимка, но я да видим третия линк, че кафеварката започна да свири:

„Както е известно, дизайнерът Жоро Пентаграм и жена му-манекенката Юлиана Кънчева, очакват момче и вече са решили да го кръстят Кристиан. Доста богохулно, като се има предвид, че Пентаграма е известен сатанист и почита шабашите с магически опити да разговаря с господаря си. Свидетели разказват как преди години така зарибил колежката си Светла Димитрова от „Ариес уникат”, че клетата жена щяла да полудее. Дизайнерката е известна с доброто си и отзивчиво сърце и приятелите й казват, че се е поддала на влиянието под напора на внезапно възникнала пламенна любов към сатаниста.”

О-о, тоя филм вече го знам наизуст! Само че, аз във целия си сатанизъм, нахалство и безочие, не само че го кръстих Кристиан, а даже и на църква го заведох да го кръстят! Е, и това не знаете, олигофрени прости! Още има ли? А, няма! Няма, ама има сто кила жълти вестници всяка седмица, има жълти предавания, има и жълти сайтове. Тоя народ здраво го тресе жълтеницата! Купуват, гледат, четат и живеят в някакъв нереален жълто-лайнян свой си свят, който няма нищо общо с действителността.
Преди време, в квартала се въртеше един бабишкел, който редовно плачеше и просеше стотинки че няма какво да яде. Всички й давахме пари, когато я видехме. Същата тая бабка обаче, редовно намираше пари да си купува всички жълти вестници които излизаха през седмицата. Един ден я засичам на будката и й казвам: „ Вземи да си купиш едно кисело мляко и една кифла, вместо да си даваш парите за тия парцали ма, бабо! Що си пълниш главата с простотии на стари години?” Тя обаче ме отсвири: „ Ти ли ще ми кажеш какво да си купувам бе, келеш?! Не ми давай акъл, че и за тебе всичко знам!” Ай сиктир и бабишкела му кисел! „Ами, тогава си стой гладна и зомбирана!” След време умря, гладна и зомбирана, ама вестниците на будката пак свършват, защото зомбитата нямат свършване.
Аз обаче трябва, защото кафеварката свири като локомотив и иска да слезе от котлона.

Да отидеш до Петрич и да не отскочиш до Рупите, си е като приказката за Рим и папата. За мен това беше първото посещение в тези магични земи и докато се клатушкахме по неравния път встрани от главното шосе, се опитвах да си спомня всичко което знам. Спомних си, как преди време някакви военни дълбаха някакъв тунел с помощта на екстрасенси. Много бяха модерни в началото на 90-те, заедно с полтъргайста Кики. Дълбаха военните, после настъпи някакво ошашавяне и циментираха дупката. Спомням си, как изведнъж във всеки квартал се появиха лечители, магьосници и ясновидци. Започна едно денонощно леене на куршуми и восък, връзване на амулети и разваляне на магии. Оказа се, че всички имаме направени магии, трябва да се чистим, а спасителят е стрина Димитрина от съседния вход, дето до вчера пукаше гумите на колите. Започнаха да излизат даже тематични вестници, Кашпировски ни хипнотизираше от екрана, а малко по-късно и първите кабеларки отвориха живи телефонни линии за гадаене онлайн. Докато шмекерите трескаво регистрираха паранормалните си способности като фирми и еднолични търговци, баба Ванга умря. Единствената българска пророчица, получила световна известност и признание, си отиде, оставяйки стотици врачки да си скубят фризираните коси една на друга коя е нейната наследница. Започна едно мерене на жезли и вадене на кирливи ризи, едно издаване на книги и спомени за последни срещи с баба Ванга, в които видите ли, лично казала: „ Ти ке си ми наследницата!”..и даже треснала гръмотевица над планина Кожух в същия тоз момент. Една камара представители на гноясалата художествено-творческа интелигенция, се увъртяха около митичното наследство на гадателката. Там също се разделяха с псувни ризи, кукли и парцалки, но вече сме на входа на Рупите и спирам с мисленето. Райско място, изпълнено с мистична тишина и спокойствие. Красиви градини, огромни пространства и горещи минерални извори. Чисто е като в Швейцария. Малки декоративни кокошлета, подобни на фазани, обикалят без страх из райската градина. Схлупената къщурка на баба Ванга е направена на музей зад голямо стъкло, през което се вижда прочутия миндер от който е тръгнала световната й слава. През един мост минаваме до гроба й, а в ляво, е най-голямата й мечта приживе – храмът „Света Петка”, превърнат в най – голямото недоразумение в природната симетрия наоколо благодарение на другаря Светлин Русев. От фасадата те гледат умишлено недовършени голи и полуживи силуети на умиращи хора. По едната фигура се вижда кръв и извадени вътрешности. Стилът е късен псевдо-соц модернизъм. Въпреки, че само съм чувал за този кич, гледката действа много по-силно. Вътре вече е страшно! Забравих даже да снимам. Гледат ме четири огромни зомби-портрети с изцъклени воднисти очи. Едната бегло напомня на Светлин Русевата бивша любовница Нешка Робева. Обезсмъртили са се хората! Като има скатани пари, що да не ги усвоят? Излизам, а на входа е пълно с хора които купуват свещи като за църква, влизат, кръстят се и се молят. На кой точно се молите, от тия четиримата вампири отсреща?! С облекчение разбирам, че официалната църква като видели това произведение, отказали категорично да го осветят и признаят. Тръгвам си със смесени чувства, но хората не спират да прииждат, защото има нещо в което вярват. Макар вярата им да е надраскана като нелеп декор от филм на ужасите в райската градина.
Важното е да вярваш!

(ако не виждаш снимки, цъкни на хикса горе!)
Септемврийското турне приключи. Започна на 20.09 и завърши на 3.10. като за това време се мина през 12 казина в София, Петрич, Враца, Пловдив, Русе, Варна и Слънчев бряг. Бяха проведени пет месечни партита, три чествания на рождени дни и четири официални откривания. Участия имаха три балетни формации, четири стрийптизьорки, няколко мажоретки, седем диджеи с клубно ретро и техно, Елена Паришева, Виолета, Вероника, Магда, Тони Стораро, Анелия, Емилия, Камелия, Краси Радков, Ивена, Румина и Габриела. Ако ви интересува, защо няма поп-изпълнители, ще ви кажа, че такива за съжаление-просто, няма! Тоест, има някакви, които не са записвали ново парче от пет години, а ако евентуално имат нещо ново-никой не го е чувал. Но пък искат хонорар като за Алиша Кийс или Джъстин Тимбърлейк. Това е положението!