Приех с голямо удоволствие поканата от един страхотен български сайт - Molif.com да разкажа една детска приказка. Инициативата е свързана със SOS Детски селища. Приемам, като обещах аз сам да я измисля!
Ето я:)))

Старият караконджул стоеше свит в хралупата на вековния дъб и чакаше изгрева на звездите. Долу, в самия край на гората, къщите на хората светеха окичени с коледните си украси, комините пушеха, а бащите прибираха заигралите се деца от замръзналата река. Дълги години, никой не смееше да замръкне след вечерния звън на камбаната в черквата, хората залостваха вратите и пускаха дворните кучета. Настъпваше времето на мрака, в който единствен господар до изгрева на слънцето бе дъртия караконджул. Всички дядовци и баби разказваха за него на синовете и дъщерите си, а те на свой ред на децата и внучетата си. Всяка година, в дните около Коледа, едно дете изчезваше безследно, а козите стъпки в снега винаги водеха някъде навътре в гората. Нито ловците, нито кучетата смееха да влизат навътре и всички се прибираха с празни ръце. Не помагаха нито оставените подаръци по дърветата, нито молитвите на попа, нито добитъка даван за курбан на злия караконджул.
Когато на небето заблестя Вечерницата и Луната изгря, караконджулът изръмжа, примлясна със зъбатата си муцуна обрасла в дълги сиви косми, а очите му светнаха като въглени в хралупата. Време беше за дългоочакваната му нощна разходка. Той се показа от дупката, подуши въздуха с широките си ноздри и скочи в снега. Копитата му потънаха в хрупкавата бяла покривка и следите направиха след него шарка като празничен гирлянд. Малко преди да стигне до последния ред дървета, караконджулът се спря и се ослуша. Съвсем наблизо бе оградата на първата къща, а глухото ръмжене на кучетата му напомниха, че възрастта си казва думата. Не можеше както преди, да скача безшумно от керемида на керемида, да се катери с лекота по прозорци и тераси. Трудно му беше и да се промъква през таваните, защото беше напълнял а козината му падаше на кичури и го издаваше все повече и повече.
Тъкмо когато беше решил да прескочи първата ограда, караконджулът видя в далечината малък черен силует върху замръзналата река. Устата му се препълни мигом с лепкава лига и с радостно ръмжене хукна към самотната плячка. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се очертаваше силуетът на малкото дете, което останало само след всички стоеше клекнало и се взираше в леда върху реката. Караконджулът го доближи предпазливо и видя, че това е малко момиченце което държеше нещо върху пързалката. Наведе се над нея и видя замръзнал сребърен кръст, на който синджира стоеше незамръзнал на повърхността, а детето отчаяно го теглеше.
- Я да видим, кой още не се е прибрал, малка госпожице! – изръмжа тихо караконджулът.
Детето се обърна уплашено, застина в ужас но не пускаше от ръцете си синджира. Гласчето му се разтрепери, очите му се напълниха, но събра сили и промълви:
- На мама подаръка за Коледа е. Взех го само докато си поиграя, но е паднал. Няма да се прибера без него!
- Няма да се прибереш без него? – засмя се караконджулът – Ами, ако изобщо не се прибереш, виждам че май никой няма и да те потърси!
- Мама е болна. Сами сме!
Караконджулът присви очи от удоволствие и подуши с ноздри косите на детето. Искаше да се наслади на невероятния си късмет в поредната Коледна нощ. Нямаше баща който да търси това дете, значи и нямаше кой да го преследва тази вечер. Без повече да губи време, караконджулът зграбчи детето, запуши му устата и тамън се завърташе да побегне към гората, когато усети че нещо го спира. Видя изпънатата ръчичка, стискаща здраво синджира на замръзналия кръст. Трескаво се опита да разтвори посинелите й в юмруче пръстчета, но му беше трудно с едната лапа защото с другата затискаше устата й. Помисли си да я ухапе по ръката, но кръвта само щеше да го издаде. Секундите летяха, луната грееше, а караконджулът стоеше на открито и бе въпрос на време някой да го види или да го надушат кучетата.
- Щом не искаш да дойдеш без проклетото ти кръстче, тогава ще те взема със него, но да не чувам звук! – изръмжа отново той, пусна онемялото от ужас дете и заби ноктите си в леда над замръзналия кръст. Ледът само се издраска, ноктите се начупиха и караконджулът задърпа яростно синджира в основата с двете си лапи. Детето лежеше безмълвно и не пускаше вцепенено края му.
В един миг се чу пращене, кръста разпука огромна пукнатина, която в миг се превърна в хиляди пукнатини около себе си и блесна освободен във въздуха! Караконджулът изрева победоносно, но усети пропадащия лед около себе си и парещия студ на водата отдолу. Той рухна в реката, изпусна края на извадения кръст, а последното което видяха очите му, бе силуетът отгоре на детето, което го гледаше като през ледено стъкло. Водата отнесе караконджула нанякъде и не след дълго, потъна във студения и лепкав мрак на нищото.
След три дни, хората отпразнуваха първата си Коледа без да изчезне нито едно дете. Никой не повярва на разказа на малкото момиче, но всички ловци отидоха да видят тънкия лед в незамръзналата дупка. Мълчаха, пушеха и коментираха, че никой в селото нямаше куче с толкова дълга козина, колкото космите край дупката в замръзналата река.